24 декември 2010

Odd Fuckin' Празници

До преди няколко години представата ми за празници се изразяваше в подаръци, ядене със семейството, коледни филми, коледни песни и много усмивки. После започнах да пораствам и семейната част остана за Коледата, докато Нова Година се посрещаше с приятели. После започнах самостоятелен живот и празниците станаха просто още едни дни, в които да се видя с близки и приятели и да си изкараме яко.
Тази година, обаче за първи път в живота ми нямам онзи коледен дух, който имам попринцип. Това да се кефиш на елхички, на играчки, всичко червеничко и беличко и всичките други коледни неща. Тази година посрещам Бъдни Вечер с частта от семейството, която е в България. На Коледа ще работя, като вечерта ще отпразнувам с приятели, а на Нова Година ще гледам да съм с някоя малка групичка, с която да поотпразнуваме. Най-вероятно ще си остана в София a.k.a. Мордор, но дори да изляза от града, ще е както около някой рожден ден - за ден-два.
За първи път в живота ми Коледа е просто повод. Повод да се видя с дядо ми, който не съм виждал от 10-ина месеца. Повод да се видя с другият ми дядо и семейството му, с които също не съм се виждал от адски много време. Повод да се позамисля за някои неща, да си създам малко планове. Повод да видя сестра си, която не издържа на безумието тук и отлетя на другия край на континента.
Може тази година празниците да не са ми по детински красиви и весели, но за сметка на това ще са ми много по-ценни. Дреме ми, че на практика съм без квартира, че нямам елха, подаръци и шняк. Ще видя хората, които бяха до мен през цялата година и които ще бъдат до мен и догодина. Това за мен е доста по-ценно от фалшивия "коледен дух".

20 декември 2010

Добре ми е!

Снимка: [email protected]
В последно време много хора пищят как искат да се махнат от тук. Как в България е отвратително, няма нищо свястно и пребиваването тук, независимо от целите, е абсолютно безсмислено. И са прави в някои отношения.
Безспорен факт е, че българското образование куца. Също така в България корупцията е на пиедестал, а на "нормалните" и честни хора се гледа с насмешка. Факт е, че в България повечето хора блъскаме до предела на силите си, за да можем да оцелеем. Факт е, че това се случва по целия свят. Единствената разлика са мащабите.
Ако в България снега ни изненадва всяка година и особено когато вземе, че завали така както се смята за истински сняг, то в Германия ги изненадва малко по-рядко, но последствията са доста по-жестоки. Ако в България имитираш дейност по 12 часа за 400 лева, то в Щатите работиш истински по 4-6 часа за продуктовия еквивалент на тези 400 лева. И така нататък.
С това не искам да кажа, че тук си ни е прекрасно и няма от какво да се оплачем. Има за какво, само че не ме кефи идеята да се вглъбяваме в оплакването. Българите сме способни да изцедим всичко отрицателно от всяка ситуация и да го раздуем в един огромен балон, който трябва да бъде спукан. Реално погледнато повечето хора около мен, включително и аз, имат работа, покрив над главата си, повечето имат голяма част от материалните придобивки, които правят консуматора щастлив, а почти всички имат възможността да ходят на заведение сравнително често. Въпреки това постоянно се мрънка. И цялото внимание се насочва към мрънкане и оплакване.
Хубавото е, че има и хора, които просто действат. Искаш хубава работа? Нали, искаш я адски много. Е, тогава се хвани в ръце, учи, чети, работи над желанието си и ще го постигнеш. Както Ицо беше споменал, България е едно от малкото места на света, където можеш да се издигнеш на добра позиция за няколко години, стига да си упорит.
Ицо споменава и частта с приятелите и роднините. Това за мен е най-големият стимул да си стоя тук. Не мога да си представя, че ще отида някъде, където няма да си говоря на български, няма да излизам с приятели през ден-два, няма да мога да виждам близките ми (които останаха тук).
След всичките тези глупости си правя следната сметка. В момента уча. Имам 3-4 години, в които да стана наистина добър в това, което искам да правя, а след това искам да доизуча занаята в чужбина. След това с труд и упоритост няма начин да не успея да си осигуря малко по-приятни условия за живот. А в крайна сметка единственото, което иска всеки от живота е да му е приятно. Да му е приятно да се прибере, да се види с приятели, да отиде на работа, да живее.
За момента моят живот е приятен. Да, скъсвам си задните части от дейност - работа, университет, други глупости, купони, но в края на всеки ден си лягам доволен от това което правя. Докато продължавам да си лягам с тази мисъл ще се чувствам добре в България.

18 декември 2010

Студентите и книгите

Част първа - Излияние сорегашево

XXIX Софийски Международен Панаир на Книгата се проведе между 7-ми и 12-и декември и аз, като виден (бъдещ) книгоиздател го посетих, отчасти по задлъжение, но главно като личен интерес. Задължението беше свързано с любимия Увод в Книгоиздаването, като заданието ни, подобно на първия път, беше в групички по трима, да събираме впечатления от панаира и съпътващите го събития. Моята групичка, в която гродо се подвазиват и Марто и Ангел, отбеляза завидна неактивност поради куп причини, ама няма да се оправдаваме.
Общата картинка е ясна на всеки, който е присъствал на подобно събитие. Много щандове на много издателства с адски много книги. Основно впечатление ни направиха щандовете на "Бард", "Колибри", "ИнфоДар", "Ентусиаст" и "Хеликон", като последните бяха разположени на най-голямото място на партера на НДК.
"Бард" също впечатлиха с размер на щанда си, но освен това и с качество. Оказа се, че и за тримата най-интересен беше ъгъла с преиздадените фентъзи и фантастични книги. "Дюн", "Рама", и "Хрониките на Амбър" докараха на младите ни души слюнкоотделяне като на вълк пред агънце. "Амбър" са попроменени сравнено с изданието от преди 15-ина години (пак на "Бард") и вече са в по-дебели томове с по 3 книги в том, вместо по две. Продавачът на щанда беше силно впечатлен от "антиката" (както я нарече), която чета - 1-ви том от старото издание на "Амбър". "Дюн" също са събрани в по-големи томове и вече са си бая дебели книги, а не като симпатичните книжлета от "Библиотека Галактика". Надявам се превода да е същия, защото всички си патим от зеления "Пътеводител...". Освен тези скъпоценности "Бард" имаха и огромен набор от трилъри и подобни, които са ми меко казано безинтересни. За мен жанра се изчерпва с няколко книги и техни копия. Нещо като вампирските щуротии на "Колибри" и "ИнфоДар", които се повтарят с различни имена и корици, поне по личното мнение на целят ни екип. "Бард" с гордост могат да се похвалят, че имаха най-компетентните служители на панаира. Момчето, което ми обърна внимание познаваше изданията, които предлага, както и по-старите издания на издателството и очевидно беше читател, освен продавач, което явно беше рядкост (както споменава Ангел).
Издателство "Колибри", които празнуваха 20-ия си рожден ден по време на панаира, също имаха обичайната си селекция от заглавия, като единствения им пропуск беше липсата на речници, с изключение на джобните, които са... джобни. За мен лично особен обект на интерес са изданията на Харуки Мураками, които аз и Ангел съвсем тържествено обещаваме (пак), че ще прочетем ъм... скоро. Та, въпросните книги изпъкват сред повечето други с дизайна на кориците си. Тъй като все още не съм чел нищо от автора не знам дали имат общо със самите книги, но определено привличат окото, което е плюс.
Може би най-интересния щанд беше този на издателство "Ентусиаст". Издателството е на невероятната възраст от около една година, но въпреки това набира сила и момичетата, които се занимават с него (завършили нашата специалност м-у другото)очевидно знаят какво правят и го правят адски добре. Основен акцент за тях е новата книга на Любен Дилов "faceБуки". В чисто литературен аспект книгата не ми харесва, защото идеята да си направиш книга от Фейсбук статусите ми се струва неприятна. Като издание, обаче, книгата е нещо, което не бях виждал досега в България. Твърди корици, които са направени от някакъв материал, който е като омекотен, формата е почти квадрат, а шрифта и подредбата на статусите вътре дава яснота кое от кога е и е някак приветливо. Друго особено интересно издание е „Аз, бLогинята“ на Милена Фучеджиева. Книгата представлява книжен вариант на блога на авторката. Нещо, което явно е практика на запад, тепърва се вкарва в употреба на българския пазар.

Част втора - Излияние Ангелово (колко библейско звучи, а?)

А за тези, чиято представа за панаир съвпада с шумна и блъскаща се тълпа, бореща се да се докопа до определен продукт, щандовете на "Сиела" и "Хеликон" са живото материализиране на тази фантазия. При тях видяхме големи намаления на определени боксове и всякакъв мърчъндайз(книга-замък), но нямаше нищо друго, което да е особено впечатляващо. Единственото им предимство и на издателството, и на книжарницата, бяха големият обем и многообразието от световно известни автори. Лично бях натоварен от майка си със задачата да избера коледен подарък за някаква нейна приятелка. Поради голямата реклама избрах "Евангелието на Луцифер" на Том Егеланд - "Човекът, по чиито стъпки върви Дан Браун" (булшит - бел. soregashi). Не ми хареса корицата (прекалено претрупана и с лошо качество на образите), но книгата е обещаваща, което ме кара да се върна към поверието "Не съди по книгата единствено по корицата ѝ" и да го приема буквално.
Естествено, панаирът ме "зарадва" и с някои неприятни изненади, от които най-напред идва очевидната некомпетентност на някои продавачи, незапознати със самите заглавия, които предлагат. Видях "Дракула" на Брам Стоукър и се зарадвах, че ми се предоставя възможност най-накрая да прочета тази бленувана книга. И след убедителното "Да, това е първата книга" на иначе любезната лелка/бабка на щанда последва и още по-убедителното резюме върху самата книга, което само ме увери, че е продължение на бестселъра. Отделно, на колега Илия се опитаха да му пробутат първата част на "Вещерът" вместо първата част от седмата книга (която ИнфоДар се изалчниха да издадат на две части, гадовете - бел. soregashi), но това е негова лична болка, която той ще изплаче малко по-късно. Тази небрежност е кофти, тъй като за мен "Вещерът" е единственото изключение в правилото, че игрите по книги са боклуци, а също и обратното, а така служителите заблуждават евентуалните нови читатели.

Част Трета - Излияние заключващо от soregashi

Последното, което видях от панаира преди да си тръгна беше щанда на американското посолство или нещо такова... американско. Та, на този щанд имаше книга тип Стивън Хокинг за идиоти и още една Теорията на относителността, пак като за идиоти (не от серията For Dummies!). Жената на щанда беше очевидно информирана за изданията и какво представляват и честно казано ме зариби да си купя и двете заглавия, които са си интересно четиво попринцип, но и рекламата спомогна да ги искаш още малко.
И като ще е панаир да е панаир, нали? Групово, по студентски, се изнесохме от НДК-то и цялата прекрасност завърши със студена бира и топла пица в близка пицария. За съжаление нямахме възможността да посетим някое от представянията на книги или раздаване на автографи, които съпътстваха панаира. За още по-голямо съжаление моята персона се намира в деликатен момент и единственото, което си купих беше бирата.
Сега следва да чакаме Пролетният Панаир на Книгата, който трябва да бъде през месец май. Дотогава отново ще има включвания от някое представяне на книга или нещо по-интересно, всичко зависи от г-н Атанасов и задачите, които ни е подготвил.

Част Четвърта - О!БОБщението Ангелово

И тъй като е Коледа, искам да си пожелая нещо за следващия панаир. Искам по-компетентни служители, които не са там просто за да изкарат някой лев. Още повече интересни заглавия(винаги са в малко) и... и да подаряват по една книга на Стивън Хокинг на бедните студенти(като нас).


Част Последна - Откровение Мартиново

Тъй като колегите Ангел и Илия конкретизираха върху аспекти от панаира, аз ще дам малко по общ поглед. Като минах портала към света на книгата (разбирайте входа на НДК) очаквах да усетя духа на това събитие, но уви. Веднага след посещението ни на първия щанд усетих нещо, което не исках да усещам точно при книгите...“сянката на комерсиалното“. Да, вярно че комерсиалното е почти навсякъде, но нужно ли е да залива щандовете като ‘‘Потопът“. Беше пълно с хиляди заглавия съдържащи думите "история" и "тайни" да не говорим за „мъжа и жената“ и най–лошото - вампири. Думи, които предполагам не само на мен са ми писнали в заглавията. Освен това беше пълно с книги-игри, пъзели и сувенири, които... за бога какво търсеха на панаира на книгата? Както се разбира получих разочарование в големи количества, но разбира се имаше слаби проблясъци в щанда на „Бард“ (както спомена колегата Илия). Но освен от страна на заглавия външния вид на книгите беше покъртителен (не ме разбирайте погрешно, но имам известна доза перфекционизъм в себе си) поне 70% от книгите бяха с прекалено меки корици, несъобразени за съдържанието им образи, а на някои липсваше и описание.
За първи път посещавам панаира поради простата причина, че не съм от София и може би големите разочарования идват от големите очаквания. Разбира се имаше и хубави мигове, които сполетяха моята негативна персона. Много се зарадвах на преизданията на Толкин,
най-вече на добре направеното преиздание на „Властелинът на Пръстените“. Ако трябва да бъда откровен(а трябва) най-добре направената книга беше на руския щанд. Там почувствах, в един от малкото моменти от моето пребиваване, че и от най-малкото нещо може да се прави изкуство.

ПП:
На Ачо и Марто се пада честта да са първите гости в личната ми онлайн обител. За съжаление (ваше) и двамата са особено неактивни онлайн, затова не мога да дам линкове към техни блогове или други изявления. Но пък агитацията ми върви добре и може скоро да имаме жер... ъ-ъ-ъ нов блогър. Дерзайте.

17 декември 2010

За коледа искам...

Коледа наближава с пълна пара и хората започнаха да мислят за подаръци. Метода си каза какво иска, в неговия си стил, нематериален и идеологичен. Аз ще пропусна тези неща. Всички, които са около мен се грижат нещата, които искам в този смисъл да се случат. Може би искам това да продължи, но пак се отколних.
Та, сега да минем на материалните неща.
Ilia's wishlist 2010
1.  XBox 360 - нещо, което искам да видя под коледната елха от много време. Конкретното в момента е XBox 360 Elite 250GB, като тук се предлага в комплект с продължението на болезнено любимата ми Fable, така че два заека с един камък.
2. iPod Touch - iPod-а е религия в портативната музика. По-добър плейър от настоящия ми iPod Nano не съм имал, а плейъри съм си поползвал. Искам подмяна главно заради wireless-а на Touch, но и всичките други функции са му супер. А и 8-те гиги ми отесняват в момента, в който тръгна за купон или на път.
3. HTC Desire Z - отдавна искам да съм в крак с модата и да си имам тъч скрийн на телефона, но пък няма сила, която да ме раздели с физическата клавиатура. Сред всичките телефони, това и изглежда перфектно за мен. В Google Store (или както се казва) има приложения за основните неща, за които си ползвам и сегашния телефон (който е почти умрял), а и клавиатурата ми се чини удобна.
4. 5.1 колони Creative - също артикул тип - дългогодишна мечта. Няма да споменавам за музиката, защото то е ясно. Но да гледам филм на новият ми як монитор с избушените колони, с които разполагам е болезнено.
5. Кубинки - не, не. Не е защото слушам тресня и ходя с вериги и т.н. Точно напротив. За кубинки се каня от ъм... 3 години някъде и така и не си взимам. Все си харесвам някои яки кецки и си перкам с тях зимата. Та... като гледам докато не ми подари някой няма да имам кубинки.
6. Китара/бас - благодарение на Кифлата в момента разполагам с една Factor New Line, която ще се почувства добре ако кажа, че просто е в лошо състояние. То не е дрънчене, пищене, трещене... абе тука съм китариста. Не е само от китарата, ама се сещате. Та ако върви в комплект с някой як ваучер за тук направо ще стана новия Kirk Hammet.
7. Билети за концерти - То вярно, че няма кой знае какво обявено още, но приемам и с задна дата подаръци :). За момента само System of a Down ще гледам 95% сигурно, друго обявено, което да държа да видя и да мога - няма. Чакам следващото турне на Muse, може да ми го подарите него :).

Горе-долу в това се изразяват подаръците, които искам, нямам и ако никой не ми подари ще си подаря сам, макар и да стане след 2 години, примерно. Нематериалните неща са прекалено много, за друг пост.

14 декември 2010

Концертна трагедия

Сцената, която Muse използваха на стадиони това лято.
Очеизбодно е, че съм фен. Обичам музика, слушам музика, а върха на музикалната емоция са концертите. Тълпата, групата, бирата, танците, погото и... магията. Все неща, които само един концерт може да ме накара да изпитам. Донякъде се чувствам като наркоман по темата.
За мен всичко започна още в най-ранна детска възраст. Тогава мамс ме заведе на първият ми (който помня) концерт. Групата беше Чувал, Чувал, а годината да е била 1997. Бил съм на великата възраст от шест години и бях много впечатлен от пънкарите с гребените, това че си мятаха косите пред сцената и чувалите, с които бяха облечени момчетата от групата. Няколко години по-късно помня как гледахме, пак с мама, концерта на Metallica по телевизията. После пораснах, станах на 15 и обявиха концерт на Iron Maiden. Не прекалено любима група, но пък концерта беше точно на 16-ия ми рожден ден и винаги ще помня този ден. Първият ми концерт на стадион, първият ми рожден ден като истински тинейджър (ядене, пиене и купон до зори) и първото нещо, което си купих с пари, които си изкарах сам. От тогава съм посетил сигурно 30-40 по-големи концерта и доста клубни изяви.
И след цялото това концертене в последните 3 години и половина си давам сметката, че има общо 6 концерта на групи, които наистина обичам. Не като Maiden - група, която харесвам колкото да не са ми досадни. Това са 2-та концерта на Metallica и концертите на Serj Tankian, Stone Sour, Alice in Chains, Faith no More и The Prodigy (6 концерта, защото SS и AiC бяха в един ден). За мен поне тази равносметка е жалка. Не защото се чувствам ощетен, а защото се твърди, че родината ни става концертна дестинация, а в същото време си гледаме едно и също и то е сравнително неактуално, а събитията, които са в крак със световната сцена се броят на пръсти. Това не ме кефи.
Има поне 10-ина групи, които са ми болезнено любими, като девет от тях съществуват от 10-15 години.От тези 10-ина групи съм гледал точно нула. Не, защото съм ултра хипстър, а защото концерт на Godsmack, Disturbed, Slipknot или Tool в България се води за невъзможен. А това са групи, които жънат успехи по целия свят. Според мен имат доста фенове и в България и биха събрали доста публика.
И тук се стига до въпроса, който всъщност ме мъчи адски много напоследък. Защо, мили промоутъри, не поканите някоя по-млада група? Естествено, никоя от изброените групи няма да напълни Националния стадион, но пък няколкото подобни концерта през последните години доказват, че това не е чиста загуба на пари и време. Примерите - Prodigy, Marilyn Manson и Serj Tankian. И трите концерта имаха стабилна публика, а става дума за групи от калибъра на гореспоменатите, дори малко по-неизвестни.
Друго нещо, което ме мъчи е факта, че около нас се случват неща. Muse в Сърбия, Gogol Bordello в Румъния, турнета на Arch Enemy и Dark Tranquility в Турция и пак там фест с Nine Inch Nails, Jane's Addiction, Linkin Park, Kaiser Chiefs - все неща, за които тук си мечтаем. Пак към промоутърите - какво пречи това да се случва и тук? Не ми казвайте, че е само залупената публика, защото не го вярвам (въпреки че публиката наистина е залупена).
Предполагам задавам въпроси, които си имат логичен отговор - тип публична тайна, но любопитството ми няма да си отиде скоро, защото съм фен. Достатъчно фен, че да си вдигна БеГе задника и да отида в чужбина на концерт, но и достатъчно фен, че да ми е по-готино когато групата е на родна сцена. Не че сме най-невероятната публика в света, просто когато James Hetfield ти каже Merci, Sofia или Брус Дикинсън ти изкрещи Scream for me, Sofia чувството е много по-силно, отколкото когато си на гости. Убеден съм в това.

10 декември 2010

След 8-ми декември

OK. Наистина цялата работа със студентския празник си е глупост. Не наличието на празник, нито пък отбелязването му, напротив, това е ОК. Както се пее – по-добре безделници, отколкото без празници. В крайна сметка на 8-ми се събрах с хората от курса, които не бяхме в Банско на чалготека и купони.
Бяхме в клуб Inside, който се оказа сравнително приятно място, със сравнително скъпа бира (3.50 за малък Туборг) и що-годе добра музика. DJ-ят заложи на хитове от последните 15-ина години. Предимно музика, която не бих си пуснал сам, но пък ми докарва спомени, които са ми мили. Цялата вечер мина направо невероятно спокойно, като към 4 часа със състудентите, които бяха останали се насочихме за бира и супа в Дивака, а към 6 всички бяхме у дома.
По време на последното се случи и това, заради което продължавам да не харесвам този празник в този му вид. По улиците, дори в 5:30 сутринта, беше пълно с пияни младежи, които се разхождаха, кой с чаша, кой с бутилка алкохол и полу-членоразделно обясняваха на всички (викаха хората), че на 9-и декември не се ходи на лекции, че не изглеждаме достатъчно пияни и че смисъла на този празник е да се напиеш. По-късно някой се учуди, че С. е дал 20 лева за 3 водки, докато, видиш ли, той изхарчил 130 лева за 2 часа.
Тъпото на този празник е, че гореспоменатите субекти се гордеят с действията си. За тях те са абсолютно задължителни. Сигурно ще стана досаден, но пак ще го кажа. И аз пия. И аз се напивам. И аз дрънкам и крещя вселенски простотии на пияна глава (всъщност това и на трезва го правя, ама как да е). Но някак го правя малко по-отговорно и без да ми е цел. Когато се събера с приятели да пием, пия докато ми се пие. Това може да са 2 бири, може и да е бутилка водка. И двете са ми се случвали.
Всъщност нещото, което изкарва негативизма ми към този празник е, факта, че, доколкото ми е известно, няма нито една инициатива за нещо свързано с нормалния студентски живот. Дали ще е нещо от рода на някоя по-готина лекция водена от някой голям в бранша или пък нещо организирано за хората извън университета, с което да привлечем вниманието им или нещо друго. Няма нищо подобно. Всички,и студенти, и преподаватели, са настроени за пиене. Един преподавател ни освободи от лекцията си на 10-и, с думите „Едва ли ще можете да дойдете, все пак празник има”. И не беше единствения.
И сред цялото моралничене от моя страна признавам, че си изкарах готино на 8-ми. Пийнах, хапнах, потанцувах (добре де... „поклатих се” е по-близо до истината) и опознах още една страна на присъстващите колеги. Все позитивни неща, а повода беше този велик студентски празник. Въпреки това ще продължавам да твърдя, че има как този празник наистина да се превърне в ден на студента. Ден, в който да показваме, че има млади и мислещи хора в България, а не само ходещи бъчви, копнеещи да пропуснат лекция.
ПП:
По първоначална информация колегите пребиваващи в Банско за празника са се изпонатръшкали още на 7-ми и на 8-ми са били с тежък махмурлук, който им е провалил празника. Да, злобея.
ПП2:
Обещавам скоро да не пиша постове, които да ми дават вид на 68 годишен.

08 декември 2010

Студентите и празникът

Снимка: Парон Паронов
Откак се помня 8-и декември е малко по-особен ден. Както е известно съм меломан, а сред най-близките до сърцето ми групи са и Doors и Pantera. Днес Джим Морисън щеше да стане на 67 години. Днес се навършват 6 години от безумното убийство на Даймбег Дарел. Кой от двамата ми е по-близо до сърцето не знам, но не ми е това мисълта. От тази година, и още 3 пъти (надявам се) на 8-и декември ще се очаква да празнувам. Студентски празник му викат.
Произхода на този празник е свързан с 15-годишния юбилей на Софийския Университет, като решението това да е празник на всички студенти се взима на 30 ноември 1902г. По стар стил 8-ми декември е денят на Св. Седмочисленици, а сред тях е и Климент Охридски. В момента този празник е на 25-и ноември, когато студентите в СУ празнуваме патронен празник. По време на комунизма празника е отменен и отново върнат, но в настоящия си вид е от 1994г.
И като всеки празник свързан с българското образование, 8-ми декември се отбелязва по добре познатата схема - дискотека, пиене, пиене, пиене и селяния. Може резултатите да са далеч от баловете, които всяка година побъркват хората (особено мен), но са доста близо до тях. И ако не вилнеят в хотелите, то повечето студенти вилнеят из чалготеките, макар и това да си е ежедневие.
И тук, сигурно за 16-и път, си задавам един съвсем прост въпрос - защо? Кому е нужно да се напие като животно по повод това, че е студент? Да, някакво постижение е, но аз лично го отбелязах още лятото, когато ми беше доста по-развълнувано, че ще съм студент. Но дори да бях решил да празнувам днес щях да изпия две-три бирички, да вдигна няколко наздравици по този повод и да се приключи. В това време целият студентски народ се е юрнал към Банско, Пампорово и т.н. (Пампоровец?), с една единствена цел - алкохолен делириум.
За пореден път казвам - няма лошо да се пие. Няма нищо лошо и да строшиш нещо като се напиеш. Всеки го е правил, а ако не е - ще го направи. Но, според мен, има лошо да се юрнеш в планината, като единствено напиването ти е в главата. Има лошо и да вилнееш като лошата ламя от приказките като се напиеш, без оглед на мястото на което си.
В крайна сметка сме студенти. Академичната общонст на родината. Мислещите младежи. Основата на гражданското общество и т.н. В същото време пък само гледаме как да скипнем лекции, да се чупим от упражнения или да се мотикизираме в някой хотел, така предколедно, а пък и повод си имаме.
За мен това е ненормално, затова днес ще пия една биричка по повода, а нека академичната общонст празнува както намери за добре. Надявам се утре да няма натровени или пребити. Ама май само с надеждите ще си остана.
PS:
Благодаря на @Shoshko, че ми го формулира - RT: по света ако пиеш 5 години ставаш алкохолик - у нас ставаш магистър. Честит 8 декември на всички студенти!

06 декември 2010

Наводнено ми е

Вече по-официално няма как да е декември, особено като вече е Рибовден, в който народа се отцепва от алкохол и риба по повод 1/3 от населението (Ники, честито).Това са си някакви такива ежегодни събития, които са неизбежни, почти като изненадващия сняг, през същия този декември.
Само че този декември, съвсем изненадващо, успя да ни изненада и то с дъжд. Ама много дъжд. За разлика от преди, обаче, господа политиците и г-жа Фъндъкова забравиха, че са изненадани, това от изненада сигурно. За сметка на това хората си карат кану по околовръстното, докато тонове вода се разкарват насам-натам, само не и в канализацията, която по принцип трябва да поема въпросните тоновете, които се изсипаха тия дни.
Че бяха доста дъждовете - бяха. Дори в работата ми (която се нахожда в подлез) редовният теч, който се активизира при дъжд, е бил красив водопад, който е взел своя дан - два компютъра. Но дори и най-апокалиптичните моменти в последните дни не бяха нещо невиждано, което да не може да се оправи с малко канализация, още малко възпитание и за капак вършене на работа.
Например в кварталите пълни с новобогаташки къщи няма канализация. Има някакви... дупки, които се опитват да имитират канализация, но дори те не си вярват. Но пък по новата отсечка на околовръстното се очаква да има някакъв вид отводняване, което да спомага за липсата на необходимост от канута, за да се мине по пътя. Е, явно няма, защото това с кануто от по-горе не е шега. В това време прекрасният нов път към Гърция се поддава на безмилостно жестоката Амазон... ъ-ъ-ъ не тази река, на Струма. WTF ефекта е доста стабилен, защото моето впечатление от Струма е, ами сравнително кротка река, която би могла да отнесе храст, но не и шосе. Явно и тук жестоко съм се объркал.
Но пък дори да имаше канализация, какво от това? Все ще се намери някой съвестен шофьор, който с неподправен жест да изсипе съдържанието на пепелника си през прозореца или още по-гъзарското, да не ползва пепелник, а направо през прозореца. Заедно с чашките от кафетата, опаковките от кроасани, вафли, бисквити, сандвичи, кондоми и т.н. И след красивия полет на въпросните има два варианта. Първия е да се залепят на нечий прозорец, да отлетят от там и да си се реят по пътя, докато стигнат до шахтите или да минат напряко към шахтите без спирка при прозореца ви. А тъй като високо интелигентните индивиди, които имат подобни шофьорски навици са далеч от малко, отпушените шахти са далеч от много. От където стигаме до прекрасния дъжд и липсата на място от където той да си се изтече към където е тръгнал, което пък води до рафтинг по пътищата, дали с коли или кану е все тая.
И тук е мястото където може да се включи г-н Полицай, който да въдворява ред. Или пък г-н Чистач, който да въдворява чистота. Вместо господа полицаите да се почесват по междукрачията и да се чудят как да приберат 20-ина лева за бензин/кафе/кеф, може да глобяват шофьорите, които смятат прозорците си за кошчета. Контролът би могъл да става с камери, но дори да пратят всичкото катаджии да дебнат по пътищата няма да е особена загуба. А може и да се пускат разни почистващи индивиди, които освен да мокрят улиците да чистят. Доколкото знам в по-голямата част от света улиците се чистят всяка нощ. В София съм виждал да чистят улица не повече от 4-5 пъти, като 3-4 от тях са това лято и то само в центъра на града и точно определени улици. Да не говорим, че чистенето наистина се състои в минаването на една водоноска, която пръска с вода бордюрите. Вместо това може почистващите фирми да се задължат да чистят освен кофите и около тях и самите улици, както е навсякъде.
Някакви си прости нещица, които са световна практика, пък могат да ни спестят някакви апокалиптични последици от нещо не чак толкова апокалиптично като мащаби. Нито съм някой гений, нито са ме избрали да управлявам, пък ми минават такива неща през акъла. А, дано минат и през акъла на някой управляващ елемент.
А в това време аз бях тук.

03 декември 2010

Малки тайни

Казуса WikiLeaks е вдъхновяващо всеобхватен, а в същото време и убийствено интересен за размисъл. За щастие темата не се изчерпва с простото пускане на документи и тяхното обсъждане от журналята и армията блогъри, анализатори и всякаквите други драскачи и приказвачи.
За мен това, което се случва с WikiLeaks и това, за което се бори създателя на сайта е много повече от изкарване на кирливите ризи на малки и големи. Този сайт е, може би, първата стъпка към едно ново възприемане на Интернет, хората които го ползват и въобще цялостната държавна политика.
Като малък много се чудех защо наричат депутатите "народни представители". Обяснявах си това словосъчетание с някаква странна логика, която не помня, но бях стигнал до заключението, че задачата им е да се представят пред народа, като ходят в онова голямото и всеки петък се представят и говорят скучни неща, които не разбирам, в предаването "Парламентарен Контрол" по Канал 1. Е, пораснах малко и установих, че това не е точно така, но някои от въпросите ми си останаха.
Например, защо тези народни представители трябва да крият разни неща от нас? Защо тези народни представители трябва да се ползват с толкова привилегии и само те имат достъп до определени места? Защо аз, редовия ученик/студент/гражданин, не мога да отида при министъра, който ме представлява, и да му търся сметка за неуредиците в образованието, за нещата, които не ми харесват и за кофти госпожата по математика (после установих, че математиката е виновна, а не госпожата, но как да е)?
Още няколко години по-късно си отговорих на по-голямата част от въпросите, но на въпроса "защо трябва да има секретни данни" намерих само един отговор. Защото народните представители са поредните хора, които си гледат собствения задник и е по-удобно народа да не знае някои неща, защото иначе ще си загубят удобния стол и ще трябва задникът им да остане гол.
Сега се появява WikiLeaks, който се опитва да промени статуквото и да изкара кирливите ризи на големите играчи. Поне за мен тези ризи не са обект на огромен интерес. По-скоро са ми интересни реакциите на политиците и хората от властта. А те са потресаващи. Съветник на канадския премиер иска основателят на сайта да бъде убит. Шведските власти твърдят, че Асандж е изнасилил момиче, заради което той е издирван от Интерпол. Китай блокира достъпа до сайта. Държавния Департамент в САЩ отряза интернет връзката си, заради WikiLeaks. Българското външно министерство обяви разкритията за вредни. А в момента WikiLeaks не се отваря.
Въпреки това медиите и обществото подкрепят сайта, идеята му и създателя му.
Резултатът от цялото изтичане на документи е, че много от скритите козове в дипломацията на САЩ сега са разкрити. Реалните отношения между страните също. Нещо, в което няма нищо фатално, защото разкритията са двустранни и в интерес на обществото.
А народните представители не трябва да представят себе си, а народа си. Като представител на българския народ и обещство, аз бих искал WikiLeaks да продължи дейността си. Не, защото трябва да им е гадно на американците/руснаците/узбекистанците, а защото това е пътят към наистина прозрачно управление и политика. В световен мащаб. Защото всички пледират към мир и отвореност, към търпимост и взаимопомощ, но всички са с ножове в другата ръка и само дебнат да ги забият в някое слабо място. Както страните и управниците им, така и хората в отношенията си.
Повече по темата "За и Против" може да прочетете в Капитал. Моето мнение се покрива с частта "За".

PS:
Като цяло тук говоря за последните разкрити документи, а не за видеата и документите около Ирак и Афганистан.
Всъщност сайта е на Швейцарски сървъри на адрес http://wikileaks.ch/

02 декември 2010

Презерватирай се и празнувай.

Сега очаквате един сериозен пост, с който да оплюя най-безумната и зле изкопирана реклама на кампания, която някога сте виждали, нали? Честно казано и аз очаквах да ме джасне едно кило вдъхновение и да изсипя кофа смет по повод недоразумението, ама няма пък. Това не значи, че рекламата на Domestos не ме кефи повече.
Вместо това искам тъй накратко да напомня, че днес е втори декември. Демек е 4 дни преди Никулден, 3 седмици преди Коледа и 4 седмици преди Нова Година. Вярно, че пак идва периода от годината, в който всички скокват да помагат на сираци, болни, ощетени и т.н., но пък е и периода, в който може да си пуснете някоя друга коледна песен, да се отпуснете и просто да ви е весело, независимо дали ще е със семейството, приятелите или комшията/комшийката.
На бас се ловя, че съм крайно изтъркан и сигурно досаден, но пък 'що да не ни е коледно? Да не би доброто настроение, усмивките, събирането със семейството и милите дела и думи да са престъпление? Да не би coolness level-а да пада на всеки, който си позволи да се усмихва и да е позитивен заедно с масата хора?
Естествено, не говоря да постите, въпреки че няма лошо, нито пък имам предвид да се кланяте на Християнските обичаи, защото празника отдавна е далеч от това. Рекламата друса джобовете, за да се напълни пространството под елхата, но пък пълно поделхие води до усмивки за близките ви хора. Я с подаръче, я като се събереш със семейството си за 2-и път тази година, я като се напиеш като животно и се въргаляш в снега. То това последното и без Коледа се случва, но на Коледа е позволено :D.
Идеята ми е за един месец в годината да можем да заебем всички тъпи реклами, грозни спорове, facts, пиарски драми, любовни вдлъбвания, приятелски нагрубявания и групови преебавания. Поне за един месец да се отнасяме като нормални хора с околните и да си имаме едно наум, че е празник и ще е тъпо да го скапваме с поведението си. В следващия месец ще е готино да наблягаме на #positivefacts, вместо на осмиването на разни хора. Нека вдъхнем малко позитивизъм на онлайн пространството и блогосферта, какво ще кажете?
_________________
Този пост донякъде е вдъхновен от поста на MUIIIO, а додругаде от цялата гнилоч, която се изсипва напоследък.

Фейсбукът

Освен да си вдигам егото с Google Analytics следя какво се случва с посещаемостта на блога и още от преди доста време ми прави впечатление, че основните визити идват от социалките и от директни влизания.
Тези, които идват директно най-вероятно са си сложили bookmark към тук, но ако не са - Ctrl + D е вашата комбинация. Останалите пък ме следват в Twitter или са ми приятели във Фейса, така че ако видят туита/статуса идват, ако не - не идват. Затова отдавна се чудя дали да не си направя страница във Фейсбук, която да улеснява "феновете" в следването на милата ми персона. Основните ми притеснения са, че ми се струва малко прекалено самовлюбено, но след като няколко човека ме попитаха защо не съм го направил се замислих. После пък няколко други ми казаха, че би им било удобно подобно нещо, така че в крайна сметка се реших и ето на имам си лична фейсбук страница, която може да лайквате до припадък. Ъм... в моя защита ще кажа, че аз не съм я лайкнал, защото идеята ми е странна.
Обещавам да не слагам грозните widget-и със снимките, защото са... грозни и тежки и да оставя само бутончето вдясно.
Приемам (направо настоявам за) съвет къде точно да го сложа това бутонче и как да го накарам да се знае за какво става дума.

Edit:
Добавих и платформата за коментари disqus, която е доста по-удобна, както за мен, така и за читателите. Благодарение на Method-X.

28 ноември 2010

Black Wednesday

Обожавам банани.
Ама наистина. Винаги когато видя банани си купувам по един-два и си ги хапвам на мига. Спрях да купувам на килограм, защото после ме боли стомаха. Това си е кило банани, пък и колкото и да съм всеяден ми идва в повечко. Тази ми любов датира още от ранна детска възраст. За разлика от мен сестра ми, и до ден днешен, ненавижда бананите, като имам особени съмнения, че е таен заговор от нейна страна, за да видя от нея, че не яде банани и да спра и аз, за да ги изяжда всичките сама. Ама не ти мина номера-а-а-а *оплез с палци в слепоочията*.
Освен, че обичам банани съм и на доста крехка възраст. До преди 2-3 години магазинът беше мястото, в което се чудя какво да си купя, а едва от година в къщи спряха да се материализират неща като крушки, паста за зъби, шампоан и т.н. Така е, мама замина далеч *драматичност*.
За последната година, освен че сам си купувам всичко, започнах да забелязвам как си менкам магазините. От тук ще си взема яката салатка, там готина майонеза, а в онзи супер какъв як хляб има. Освен това ми прави впечатление къде е евтинко, къде има промоция, къде касиерката е по-секси, но да не се отклоняваме.
И покрай всичките тези сметки и пазарни врътки започнах да си купувам определени неща от определени места. Както всеки от нас прави почти всеки ден.
А тази седмица откриха магазин LIDL. На това нещо му се носи славата на ценови рай горе-долу откак се помня (както споменах това не е много отдавна) и дори на мен ми е безкрайно любопитно какво толкова пък има там и колко пък е евтино.
Оказа се, че има банани за 70ст. и краставици за 40ст. Което накарало много пенсионери да хукнат към новооткритите обекти на въпросните вериги. Изцяло в реда на нещата многото хора водят до много проблеми. Блъсканица, бой за банани и т.н., в този случай. Медиите отбелязаха цялата тарапана прекрасно, драматично и като топ новина. От там цялото онлайн войнство се надигна и зажумя колко ни е лош живота, щом за кило краставици и кило банани бабите се млатят като Скалата и Ледения.
Друга част от войнството отговори с клипчета показващи Black Friday - петъкът след Денят на Благодарността, когато в САЩ започват коледните промоции и има невероятни отстъпки и промоции, както и невероятни опашки, блъсканици и инциденти.
Първите веднага върнаха, че тук става дума за храна, а не за техника както в САЩ.
Ако ме питате мен, това е прекрасна маркетингова стратегия от страна на големите дискаунт вериги, които навлизат в България. Нямам предвид ниските цени на кой да е продукт, а точно на бананите. Не знам дали някой помни, но при откриването на Карфур, друга такава верига, се случи абсолютно същото нещо, с абсолютно същия сценарий. Ниски цени на банани, огромни опашки, огромен медиен шум, огромно жужене по социалките.
Първия път реших, че е случайно, но LIDL са доказателство, че не е. Точно бананите, а и всичките цитруси дълги години са давали началото на коледните празници по магазините в България. Само че преди 25 години е имало една пратка с банани, заедно с една опашка пред единствения магазин и ако не се доредиш край. Няма банани след вечеря. И сега, 20 години по-късно, в главата на всички преживяли тези прекрасни години на възход, които са пример за управниците ни, бананите свършват до края на деня и край.
Това, наред с гореспоменатото мизерно положение на българите дава отговора на въпроса за живота на бананите, вселената на краставиците и всичко останало. И всичко това в 42-та седмица на тази година.

26 ноември 2010

Twitter бомба на живо [Обновено 27,10]

Утре между 2 и 4 следобед Иво Сиромахов ще бъде гост книжар в софийска книжарница [подробности].
Както писах преди няколко дни около въпросния субект размъти много онлайн гняв и имам сериозното предложение утре да минем офлайн.
Идеята 
Идеята е проста.Взимате този файл, добавяте втора страница с любимите си туитове с хаштаг #siromahovfacts и го принтирате двустранно. После с ксерокса колкото копия искате. Отивате в района на книжарницата (ъгъла на булевардите Витошка и Патриарха) и раздавате листчетата на минувачи или клиенти на книжарницата. Наречете го флашмоб ако искате.
Цялото flashmob нещо е вдъхновено от @PippilotaM @Tiffries @if__fi.
Началото на #siromahovfacts беше при Генади ето тук, а пък тук, тук и тук, Юруков дава подробна информация за самата Twitter бомба. В текстовия документ има част от този текст на Капитал.
Генади дава и друга идея, която е по-лесна.
Та, нека бъде флашмоб.

EDIT:
Въпреки ентусиазма ми, не успях да се освободя от работа днес, заради което не отидох в Хеликон в уречения час. Но @ju и @therealgenadi докладваха, че не е имало никой. Включително и тълпа фенове на Сиромахов. По техните думи от #flashmob се получи #flashmobfail. Яд ме е, защото ако бях свободен щях да си раздам листчетата поне, а така нищо не стана.

Като цяло сякаш цялата афера #siromahovfacts приключи и настъпи окончателния момент да замлъкнем по темата. Аз лично ще го направя.

25 ноември 2010

Живот под наем

Нали това е личен блог. Е, на ви нещо лично.
Нямам баня. Нито тоалетна.
Всъщност те са си там, но под тях няма нищо. Нито подпорни греди, нито кой знае колко други материали, които да държат прекрасната ми баня и прекрасната ми тоалетна на втория етаж. Има един ред плочки и един ред мазилка, които с най-голям кеф биха се сгромолясали с 3 метра надолу ако 80-ина килограмовата ми особа реши да се подмие или облекчи. Защо такива драма, питат всички приятели, а отговора е прост. Теч. Да, точно така. Теч. Причинен от тръби с обратен наклон и цялостно кофти свършена работа. Крайността с разрушените носещи греди идва от факта, че долу не живее никой и теча е забелязан когато е стигнал до мазето.
Ремонта на въпросното струва скромната сума от 12 000 (дванадесет хиляди) български лева. За (мое) щастие живея под наем и тази сума не се иска от мен, но въпреки това ми се струва колосална за построяването на 4-5 квадрата таван/под.
Най-втрещяващото обаче бяха милите ми приятели. От първия, до последния, които разбраха за... тоалетния ми проблем. Първо ме пратиха зад блока, после при "Храст за пикане", а накрая ми предложиха да се възползвам от услугите на прозореца си. При по-затормозяващи нужди в кофа и пак там.
Много оригинално, мили приятели, трогнат съм *драматично тъжна въздишка придружена от драматично поклащане на глава*.
Всъщност най-изненадващото нещо от цялата работа е отношението на хазяина ми. Човекът ми се обади сигурно 6-7 пъти днес, за да ме държи в течение на нещата, като дори ми каза, че по повод затруднението не трябва да му плащам един наем. Дали е съдба или съвпадение, но точно тия дни окончателно се наредиха нещата по предварителните планове за смяна на квартирата, което бе съобщено на хазяина, който от своя страна ми каза, че ако се изнасям заебава цялата работа тук (макар да не съм убеден какво точно имаше предвид).
Та цялата тази ситуация просто ми действа като мокър парцал в лицето. Първо наглостта и кожодерството на строителите, които идваха днес, после точността и коректността на хазяина ми и накрая всеобщата гавра по повода.
Абе интересни времена.

ПП:
Всъщност ако почна да бълвам всичкия тоалетен хумор, който ми роди главата днес ще стана досаден, пък и самоиронията си има граници, така че давайте смело приятели, гаврете се, поне ще ни е забавно.

ПП2:
Приемам оферти за вземане на душ и пералня из централната част на града. За предпочитане при млади, красиви дами, които обичат да пият бирички и да им се разхождат по халат из хола.
Ай стига толкоз лично.

22 ноември 2010

За шоуто и meme-то

Не гледам въпросното шоу от около 5-6 години, т.е. откакто аз решавам какво гледам. Сега освен общата ми омраза към плоския хумор на някакъв екип плешивци имам още една причина. Омразата ми към кражбата на готини неща. Т.е. свръх-мега-гига-хипер наглата кражба на готини неща.
Иде реч за г-н Сиромахов и неговите велики мисли пускани насам-натам, както и великите герои, които "измисля". Както става ясно от линковете пича очевидно е жалък, независимо, че може и да има някоя негова добра идея.
Всъщност особено готиното в случая е разпването на кръст, което му се организира в Twitter. Ако някой ме пита - лафовете за Чък Норис просто могат да ядат репи докато не дойде Самият Чък да ги спаси.
Една малка извадка от цялото нещо:
@cynicalspeech: Копва той, пейства, там на ПиСи-то, с едно око във фейса, с друго в туитър, ръмжи и пъшка, ама не тагва..
@stoynoff: Котката на Сиромахов: http://shmatko.blogspot.com/2010/11/blog-post_22.html
@mrasnika: Ирландия иска пари от ЕС и МВФ, понеже Сиромахов не казва къде са другите
@zaio: RT @mickeydubz: Сиромахов уби Майкъл Джексън
@yurukov Сиромахов планува да краде кравите на Яне Янев
@ivpetrova: Сиромахов открадна на iPhone 4 обхвата.
Та, за другия път да си знаете - не кради от нета, че нета ще те накаже. #siromahovfacts 
  
 

16 ноември 2010

Увод в университетския диклит

Мария Силвестър
Много ми е не-блогърско напоследък, то си и личи по невероятната ми активност. Въпреки това все си мисля какво точно искам да споделя със света, ама да е толкова готЯно, че да го включа в блога, а не да се възползвам от социалките, които са доста ефективен метод за споделяне. Та, ето, че дойде петък (миналия) и за първи втори път видях преподавателя си по Увод в Книгоиздаването.
Интересното е, че на това второ виждане ни даде една прекрасна задачка. Да посетим представяне на книга или някое от събитията свързани със седмицата на кубински събития в София. Аз присъствах на представянето на първият български dicklit, което беше другата възможност.
Диклит е ъм... обратното на чиклит. А чиклит, според Дневник и други разбирачи, е литература за мацки. "Светът между краката й" е въпросната книга-диклит, а авторката е Светла Иванова, за която последно знаех, че пее. Кофти кавъри на ФСБ.

Представянето се случи в книжарница "Пингвините" в поделза на Софийския. Както обикновено малко преди обявения час се напоявиха някакви добре облечени люде, тип интелектуалци, включително и авторката, като се водеха обичайните сухи разговори, обменяха се обичайните полу-фалшиви усмивки и се подаряваха букети, в комплект с поздравите. Безкрайно впечатление ми направи присъствието на екип от телевизия Планета (да, онази чалгарската), като още се чудя как точно си представят, че зрителите им ще зачетат изведнъж книги. В уречения час мъжки глас обяви, че ще започнем след 15-ина минути, а пет минути по-късно се появи Любен Дилов-син, който беше една от основните фигури в представянето на книгата. Другите двама бяха Мария Силвестър, която е известна (явно), като "онази лудата от Шоуто на Азис" и някакъв неизвестен за мен индивид. Ако го познаете по снимките, споделете.

Неизвестният за мен индивид
Самото представяне беше във формат - четене, хвалене, скромничене, коктейл. Четенето се падна на Мария Силвестър, която и хвалеше междувременно. От прочетените 3-4 страници останах с впечатлението, че това е някакъв опит за цинизъм, който не се е получил. Според мен Елфа е по-добър. Последваха хвалби. Колко уникална книга била, как показвала авторката и т.н. и т.н. Мисля че изключих на 20-тата секунда. Направи ми впечатление, че издателство Сиела имаха представител, който беше по-неподготвен за събитието и от мен. Последва и скромниченето от страна на авторката, а за финал получихме по автограф върху книгата си. Така де, който си беше купил такава.
След този мини цирк, последва коктейл, който пропуснах с най-голямо удоволствие. Парад на суетата из "интелектуалните" среди на оператора от Планета и бившата певица, понастоящем писателка не са моята среда, съжалявам.
Общото с Увода в Книгоиздаването е, че на практика това ми е "домашното". Надявам се да не ми се налага повече да присъствам на подобни панаири в името на едното задание.
___________________________________________________
Задачата беше да посетим събитие от гореспоменатите и в една страница да изкажем впечатленията си. Тъй като и без това щях да публикувам текста, реших да го променя и да директно да представя блога.

ПП:
Оказа се, че неизвестният господин е Димитър Шумналиев. Не че ми говори нещо, но все пак.

10 ноември 2010

Пост-комунизъм circa 2010

Днес е 10-и Ноември. Много знакова дата в българската история. Днес се навършват 21 години откакто България официално е демократична държава и може с кеф да се нарича западна страна.
Имам щастието да съм се родил почти две години след тези безкрайно дискутирани събития. Наричам го щастие, защото времената преди това са по-зле от Тъмните векове. На практика това за мен е средновековието на България. Годините, в които истината е смятана за престъпмисъл и прословутата българщина на 20 век е дооформила българския Бай Ганьо в един абсолютен непукист.
И кой друг ако не комунизма и всичките му устои е основната причина за моментното положение на съществото българин? След като 40 години българите имат перфектната среда за живот със затворени очи и носене по течението, нали не смятаме, че за един протест време това ще се промени? Да, възторжените лица и цялата радост от '89-а не са ми чужди. Разбирам защо са се радвали хората тогава и не ги упреквам. Упреквам само факта, че след като са получили бленуваната свобода на мисълта, българите са останали с комунистическите си разбирания за живота, както и с комунистическите си навици.
Няма как да се изгради демократично общество, когато самото то бленува за времената на Партията и всичките облаги, които е имало тогава. Надявам се в най-близко бъдеще да се отървем от това мислене.

04 ноември 2010

Facebook (Love), Cilgin или N'importe Comment


Социалните мрежи в момента са такъв феномен, че постоянно са в устите на хората. Новини за тях, обсъждане на ползите, вредите и митичните случки, конспирации, разговори за сигурността и реалните ползи от употребата им са само част от целия хайп около Facebook, Twitter и всичко подобно.
Както и всичко друго, което е толкова масово и такава "бомба" за всяка част от обществото, така и Facebook получава и някои, откровено казано, странни измерения. В случая става въпрос за няколко песни, като в клиповете и на трите Facebook е основен инструмент на общуване.
Първото от въпросните парчета е N'importe Comment на Toxic Avengers ft. Orel San от Франция. Въпросните младежи залагат на диско и плосък текст. Идеята за клипа е много готина, но въпреки това разбунва духовете онлайн преди няколко месеца и кара разни американци да дрънкат глупости за Европа и европейците.
Сигурно трябва да се гордеем, че днес TechCrunch пуснаха втори подобен клип, само че на българската дива Гергана. Та въпросната дама направила парче, което директно си се казва Facebook. Лириките са естествено пошли и изпълнени с висша форма на курварско мислене (дело на Мариета Ангелова (която и да е тя)). Интересна е реакцията на хАмериканците по повода:
...the song is actually called “Facebook” and un-ironically revolves around a flirtatious work romance taking place on the social network.
 В коментарите има предимно разочаровани българи, но и младеж от Тексас, който смята Гергана за секси (после се обяснява, че във fast food-овете в Тексас имало само грозни жени).
Интересен момент е и поредното доказателство, че чалгата, освен, че е пошла и вулгарна, е и копирана. С малко YouTube се натъкваме на г-н Ismail YK и "невероятната" му песен Cilgin, която е очевиден вдъхновител на родната певачка, само че турчина е много по-гъзар, защото ползва Mac.
Всъщност, върхът на черешката идва от нигерийците Essence ft. Jay Won и убийствения им хит (наистина убива) Facebook Love.
По принцип имам навика да страня от тази част на попкултурата по света и у нас и се правя, че не съществува, но в случая УатДъФък-ефекта е просто помрачаващ. Ясно ми е, че Facebook е културен феномен номер едно в света в момента. Още по-ясно ми е, че това няма да се промени в близките години. Домакините, които по цял ден си копаят виртуалната ферма, няма току-така да изчезнат. Да се надяваме да няма много жертви, все пак. Позитивите от социалните мрежи също няма да изчезнат. Те ще ни свързват и помагат в общуването, но въпреки това културният сблъсък на промитите чалга мозъци с нещо глобално води до крайно фрапантни резултати. От нечутите приятелски раздори и семейни драми, до всеизвестните фатални последствия и десетките уволнения, получаваме доказателства, че свободата, която дават социалните мрежи, отново е криворазбрана от масата. Но в случая и аз съм част от целия хайп. И аз пиша и говоря за социалните мрежи, ползвам ги активно и всеки ден. Въпреки това по никакъв начин не мога да се оприлича с нито една от 4-те песни. Нито използвам Facebook за любовен лов, нито пък дебна от засада дали някоя знойна мадама ще се появи да ми дига палците под снимките. И в такива моменти се питам дали пък аз не съм бъгнат. Виж, че целия свят с органите напред да търси секс, пари и любов, пък аз, тъпака, влизам във Facebook, за да чуя майка ми, която е на другия край на континента и да видя кога Odd Crew ще имат лайф, примерно...
А вие за какво използвате Facebook? Надървен рицар, разголена жрица или прост nerd сте? Много ми е любопитно.

02 ноември 2010

Дневникът на един работещ "с хора"

ОБСЛУЖВАНЕ НА КЛИЕНТИ
Ето ти 40 цента.Обади се на някой, на който му пука.
Преди около месец си написах CV-то и в графата с допълнителни умения написах, че имам опит в работата "с хора". Кавичките ги бях сложил по препоръка на приятел, но пък друг, по-голям и патил от първия, ми каза да ги махна. Е точно в момента не кавички, ами направо черепчета и знаци "ОПАСНОСТ!" искам да сложа.
Според общото виждане, клиента не е човек. Той бил цар. Тъй като ти го обслужваш, ако ще да ти сипе пепел, огън, жупел и лигави охлюви по главата ти, ще се усмихваш. Ама широко и ведро. И смей да му споделиш, че поведението му е неадекватно. Веднага НВ Клиентът ще ти се обиди и ще ти обясни колко нелюбезен и груб си. Може и да се оплаче на шефа ти, който ще му измазни една усмивка, а като си излезе ще му тегли една мазна, тъй за спорта.
В крайна сметка поведението на НВ Клиента се очаква да е човешко, ако той е човек. Но въпреки това, НВ винаги гледа да те подяде за най-малкото. "Защо тук има толкова фасове по земята?" е дежурен въпрос, с дежурно очевиден отговор, но явно само за хората, защото НВ Клиента не може да зацепи, че някоя друга кралска особа с финес се е отървала от вонящото парче дунапрен, чрез отработено движение на пръстите и китката, в посока далечния край на голямото подмасие. Абсолютно в духа на НВ Клиента, той се обижда когато изтъкнеш факта, че ти си имаш кошче зад бара и хич не се занимаваш да обикаляш, за да хвърляш фасове насам-натам.
За НВ Клиента поздравите са много смущаващо нещо. Това "Добър ден" е нещо като древно египетска псувня поднесена във вида на латинско проклятие, призоваващо демони и мечки стръвници. Естествено, един плебей да настоява за подобно нещо като поздрав, е кръвна обида за каймака на обществото, към който спада НВ Клиентът, като тази обида бива наказвана с лоши погледи, непреклонимо мълчание и строги забележки от типа на "Ай стига с т'ва добър ден бе!".
Ако пък не дай си боже, НВ Клиентът иска услуга, която не се предлага, то винаги трябва да сведеш мирно главица и да изпълниш заръката, ако ще 3 часа след работно време да седиш, защото НВ обезателно трябва да има копие на учебника си от 361 страници. Ако пък се осмелиш да се опълчиш, то НВ Клиентът ще те обсипе с бисери на вселенската култура от типа на "Ама как може такова нещо?" и "Ама вии сирьозно ли *опул*?".
И най-важното свойство на НВ Клиента е да не знае какво иска. Въпреки това трябва да го обградите с внимание. Ако НВ Клиента бъде пренебрегнат, защото се чуди ще пуши ли, или не от 5 минути, то той има пълното право да ви обяви за изключително некоректен.
Естествено, че НВ Клиентът има право и е О! Велики!!!!, но все пак ми се ще за 15 минутки на месец всяко Величие да слиза на земята и да се види отстрани, защото намусена физиономия и тъпи погледи не ме мотивират да обслужвам добре. Далеч по-мотивиращо ми е когато трябва да обслужа някой глуповат, но усмихнат човек, който обяснява какво иска по неговия си начин и ме оставя да си върша работата без да му се обяснявам. А за това не трябва много. Едно "Здравейте" и 10 процента куртоазия и търпение от страна на НВ са предостатъчни, за да накара обслужващия да е около 10 пъти по-продуктивен. Освен това ако на мен не ми запука за НВ, то НВ никога няма да получи обслужване, поне не и добро такова. Ако ще целият Отдел по Шефски Анализи на Фриволностите (ОШАФ) да протестира по повода.
В крайна сметка бъдете адекватни клиенти, полезно е за всички (най-вече за нервите ми на 3-тото кафе).

19 октомври 2010

Тия пусти приятели.

От много време ми се ще да напиша нещо хубаво за приятелите, приятелството и колко са важни добрите взаимоотношения. Желанието блика, излива се, трещи, фучи, но в крайна сметка заставам зад бялото поле на монитора и гледам предимно глупаво, като на всичкото отгоре очерням пространството с клиширани глупости, които можем да прочетем във всеки произволен излив на нежни чувства от 15 годишни девойки.
И се чудя аз. Как точно да споделя на света, че приятелите са страхотно нещо, а когато ги имаш и са до теб е още по-страхотно. Как точно да споделя на света, че точно ей тези мой приятели са такива изроди и идиоти, че като се събера с тях не спирам да се смея и да бликам позитивизъм.
И както си се чудя, се сещам, че света това го знае много добре. А ако не го знае, значи, че е толкова глупав и заблуден, че няма смисъл да му се обяснявам.
Та, свят, ако не знаеш, че приятелите са най-голямото готино, го разбери.

15 октомври 2010

Вода

Какво е водата? Според Wikipedia, водата е следното:
Водата е химично съединение, което при стайна температура представлява прозрачна течност без мирис и цвят. Покрива около 71% от повърхността на планетата Земя и е съсредоточена главно в океаните и другите големи водни басейни - 97% е солена морска вода, 2,4% се съдържа в ледниците, а 0,6% в реките и езерата. Твърдото агрегатно състояние на водата се нарича лед, а газообразното водни пари. Химичната ѝ формула е H2O. Поради естествения воден кръговрат водата от океаните и моретата се изпарява и след това се връща на земята под формата на валеж.
 А какво е водата за хората?
За мен водата е даденост. Всяка сутрин се събуждам, изливам 300 мл. вода в кафеварката, измивам си лицето с вода и сапун, зъбите с вода и паста за зъби и взимам душ. Според простите сметки за това ежедневно упражнение отиват между 100 и 200 литра вода всеки ден.
Звучи много, нали?
Всъщност всеки теч, който тече с една капка в секунда изразходва 1200 литра вода годишно. Всяка следваща капка добавя нови 1200 литра.
Средно статистическият човек от развитите страни изразходва по 300-400 литра вода на ден. С проста математика стигаме до извода, че четиричленно семейство изразходва по около 30 000 литра вода на месец или 360 000 литра вода на година. 1/3 от тази вода отива в тоалетната.
Всички тези цифри звучащ потресаващо, поне за мен. А приемам това количество чиста, питейна вода за даденост.
В същото време 1 000 000 000 души (един милиард) на планетата нямат достъп до безопасна вода за пиене. Камо ли да си сварят кафе или да вземат сутрешен душ.
42 000 души умират седмично, защото са пили мръсна вода. 90% от тях са деца (38 000!).
Тъй като нито аз, а вероятно и ти, сме хора, които могат да направят нещо значимо по въпроса, нека просто пестим водата. Не, нямам предвид да не се къпем. Има прости начини да спестим много вода. Например си спирайте водата докато си миете зъбите. Това спестява 10 литра на ден. Когато си купувате ново казанче за тоалетната, вземете по-малкото. Ще ви върши същата работа, но ще харчи по 5-10 литра по-малко вода на използване. Взимайте сутрешния душ за 20 минути, вместо за 40.
Водата е ценност, не я приемайте за даденост.
__________________________________________
Този пост е по повод Blog Action Day, за който споменах на два пъти вече.

14 октомври 2010

Образователна Смърт

Статуя на Климент Охридски
снимка: [email protected]
Днес докато бързах за лекции, минах през градинката на НХА. Мястото със статуята на Климент Охридски, който държи две факли (или кинжали?), а на другия край на градинката нещо, което според мен е Смърт, чете книга от паяжина. В този момент, като никога, не съм със слушалки и не слушам музика. В този момент уличния музикант - флейтист, засвирва "Ода на Радостта". Химнът на Европейския съюз. Мелодията, която свързвам с училищни спомени от времето, когато бях на 9 години. Мелодията, която символизира свободата и напредничавостта на обединението, част от което сме вече почти четири години, този път ме натъжи. На мястото, на което дори безформената Смърт се пречупва пред знанието, аз отивам към университета, който ще трябва да затвори вратите си за мен за един месец. Един месец, в който аз няма да получавам знания, няма да усъвършенствам уменията си. Няма да бъда стимулиран да поддържам мнението си, че има шанс в родината ми. През този един месец университетът, в който съм избрал да получа професионална квалификация няма да ми я дава, тъй като няма пари.
Няма пари, защото (явно) има по-важни неща за милата ми родина, за земния рай, от това младите хора, които имат желание за напредък и просперитет, да се усъвършенстват и да се учат да работят за въпросната. По-важно е масата перхидролени мацки и дебеловрати бизнесмени да могат да фучат с 200 към морето, където да се сгъчкат със себеподобните си в името на летния загар. По-важно е да си имаме "Дупета", "Нагли", "Октоподи", "Медузи" и т.н. Още по-важно е тези акции да завършват със смешни или никакви присъди. Освен това е по-важно икономиката да бъде подобрена и да се справим с кризата.
Това е според нашите управляващи.
Готов съм да се съглася, но няма да го направя.
Защото някой трябва да ползва магистралите, да осъжда разните мекотели и да разраства икономиката. Някой трябва да ни отърве от добре облечените бизнесмени и перхидролени кукли с мозък колкото (на) кърфица.
Този някой, вероятно, няма да съм аз. Този някой, ако въобще го има, ще е някой, който е претърпял гаврата на цялата държавна система спрямо него. Този някой ще се е борил за нещо, което в целия свят се смята за най-важното и логично нещо, което можеш и трябва да правиш. Този някой ще се борил да получи образование. С което да работи за родината си. Да може да си плаща данъците, с които да укрепва икономиката, за да няма криза. За да не се налага България да се разделя с още повече хора, които стават за нещо.
Най-вече този някой ще има железни нерви. Според мен такъв няма да се намери.
По принцип съм против идеята за перманентна емиграция. Искам да уча в България, да живея в България и да работя в България. Не бих отказал магистратура или стаж в чужбина, но основното ми желание до момента е било да мога да живея нормално в България. Въпреки това в последно време все по-често си задавам въпроса "Възможно ли е?". Семейството ми е в другите три края на Европа, а тези които сме тук се борим ежедневно. С мизерията, простотията, непукизма, чалгата и държавната машина.
Аз искам да уча. Искам да знам. Искам да мога. За целта се записах в университет. За целта не искам да губя месец от времето ми за образование, в други дейности. Затова искам догодина парите за образование да се увеличат с 1% от бюджета, вместо да се свалят с 1% от него, защото аз и всички други студенти и ученици сме бъдещето на тази държава, която искам(е) да просперира и да дава по-добри възможности. А без пари няма как да стане.
Знам, че пари няма, но също така знам, че навсякъде по света перото Образование не се пипа. Ако трябва зарежете магистралата. Не ме интересува, че ще пътувам по кофти път до гадното ни презастроено море. Искам бъдеще. Много ли е това?

13 октомври 2010

Blog Action Day 2010 - включи се и ти.

Какво? 
В петък е Blog Action Day. Както писах преди няколко дни, това е денят, в който блогъри по целия свят ще пишат на една тема, за да повдигнат дискусия по нея. Тази година темата е "Вода".
Защо?
2/3 от повърхността планетата е покрита с вода. Въпреки това питейната вода е малко. България е една от най-щастливите страни по тази тема, тъй като тук има сладка вода навсякъде и затова българите не приемат липсата на вода като проблем. Но въпреки това по света има хора, които имат огромен недостик на вода. Освен това леенето на вода е глупаво. Аз ще се включа, за да накрам поне един човек да се замисли по проблема.
Как, Къде, Кога?
Участието става от лесно, по-лесно. Влизате в сайта на инициативата, регистрирате блога си и в петък пишете на тема вода. Единственото условие е да имате блог. Как ще представите темата зависи изцяло от вас.

11 октомври 2010

WordCamp 2010 - през погледа на един Blogger

На 2-ри Октомври в София се състоя първият в България WordCamp. Това е ежегодно (по света, дано и у нас) събиране на феновете и потребителите на WordPress. В официалния сайт на събитието, то е описано така:
WordCamp е конференция фокусирана върху всичко свързано с WordPress. WordCamp събитията са неофициални и се организират и провеждат от WordPress общността. Всички от нормални потребители до разработчици участват, споделят идеи и се запознават. Събитието е отворено както за WordPress.com така и за WordPress.org потребители. 
 Аз присъствах с любезното съдействие и любезната игра на Space.Bg.
На втори сутринта посредством величието на метрото и автобус 280 достигнах до заветния Студентски град, но имах огромен проблем с намирането на точното място на събитието, тъй като указанията в Google Maps бяха сгрешени, а табелка Елиаф Център нямаше. За сметка на това имаше табелка American University и Google в телефона, който да ми направи връзката с двете места. Така пристигнах след ок. 40 минути лутане и с 20-ина минути закъснение, за да стана свидетел на презентацията на Stefanos Kofopoulos, който ни говори за това как да направим WordPress възможно най-използваем. Даде практически съвети за това как да направим блога си работещ в полза на потребителите и в наша полза едновременно.
След това Василена Вълчанова ни говори, за това "Как блогът да ви намери работа?". Презентацията беше забавна и информативна. Основната идея на Веси е, че трябва да си Pro и човек едновременно. Да пишеш като професионалист, но да се отнасяш като човек към посетителите си. Основните съвети бяха да пишем редовно, смислено, да споделяме чуждата работа, за да споделят нашата, да помагаме, да не се правим, че знаем всичко и т.н. Като цяло повечето неща ми бяха ясни, но ми беше изключително интересно да ги чуя през погледа на един блогър, който се е реализирал благодарение на блога си.
Следващата презентация беше на Константин Данков, който говори за промените по теми на WordPress, която презентация ми беше крайно безинтересна, поради чисто техническия й аспек.
Последвалата презентация беше на Стефан Кънев, който ни говори как блогът ни прави по-добри професионалисти. По адски забавен начин Стефан ни представи девет точки, които ни помагат да сме по-добри чрез писането в блог. Аз лично се съгласявам и с деветте, но бих добавил и малко от себе си.
Доживяхме обедната почивка, в която с Веси обсъдихме набързо случилото се до момента, както и бъдещите ни блогърски планове.
След обяда видяхме презентациите на Николай Бачийски и Joost de Valk, като първия говори за промените в WordPress и какво се случва около платформата. Имаше много въпроси към него, на които той отговори адекватно. Втория младеж с непроизносимо име обясняваше някакви SEO (Search Engine Optimization или да си правиш блога по-лесно намираем в Гуглето)  глупости, които попринцип не ме интересуват.
С щастие дочаках и изслушах презентацията на Еленко Еленков, за това как социалните мрежи убиват всичко около нас. За мен това беше най-интересната презентация за деня, а и Еленко сподели някой интересни факти около блог историята си.
Andrei Boghiu и Andrei Diaconu убиха приятното, като успяха да спечелят вниманието ми за около 40 секунди. По-безинтересно нещо не бях гледал от Терминатор 3 насам.
Кафе пауза и пак на презентации. Последваха Богомил Шопов и Огнян Младенов. Първият говри за това как да изкарваме пари с програмиране за WordPress, а вторият отново за SEO. Запомних само, че Гугъл обича дълга начална страница.
За финал Дзвер ни показа 20 начина, чрез които да убием блога си. Аз съм правил поне 4-5 от грешните стъпки, които водят до бесилото на блогъра.
Като цяло от WordCamp научих адски много неща, за които имах някаква обща представа. Освен това видях някой от блогърите, чиито неща чета, което е много готино. Също така това събитие ме доубеди, че искам да мигрирам към WordPress, за да може догодина да не съм един от 3-та, които вдигат ръка на въпроса "Кой не ползва WordPress?". А и за да направя блога си по-добро и красиво място.
Силно се надявам събитието да стане ежегодно, защото има полезна информация за почти всеки, който се интересува от блогърстване.

10 октомври 2010

10.10.10

Днешната дата беше чакана от много хора, от всякакви професии с голям интерес. Техничарите очакваха Интернетя да се срине, астролозите обявиха най-щастливия ден на хилядолетието, а сигурно някъде се намира и някой, който да каже, че малки сиви човечета ще изучават мозъците на живущите на 10-ия градус по меридиана.

И всичко това го обявиха в последните дни, някой направо днес. А има един мъдър човек, който е написал една Огромна Книга преди около 30 години, в която е обявил 101010 за отговора на въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало.

Отговора е 42, както знаете, но чак днес, независимо един от друг, аз и Борислав Борисов се усетихме, че, явно вие, а и много други хора, 101010 е двоичният еквивалент на 42.

Според Борислав и номерологията 42 = 4+2 = 6 = Любов. Което най-вероятно е хубаво за този невероятен ден. Само че на мен никой не ми се е присънвал, за да ми каже нещо по въпроса.

А всъщност 42 е много любимо число и на един друг обичан писател. Луис Карол.
Приключенията на Алиса в Страната на Чудесата имат 42 илюстрации.
42-то правило в книгата е "Всички високи повече от миля да напуснат съдебната зала".
The Hunting of the Snark е поема на Луис Карол, която той написва на 42 години. От там има 42-ро правило - No one shall speak to the Man at the Helm
В Алиса се казва, че Червената Кралица е на 37,044 дни, точно колкото и Бялата Кралица. Когато съберем възрастта на двете се получава 74 088, което е равно на 42х42х42.
42 е важно число и за това долу.

08 октомври 2010

15.10 - Блогърите действат

Blog Action Day е ежегодно събитие, което обединява блогърите по света. На 15 октомври участниците в инициативата публикуват текстове, посветени на предварително обявена тема. Целта е да се насочи глобалната обществена дискусия към проблеми, които засягат всекиго от нас.
Тази година темата е Вода, а българското участие малко.
Този пост тук е почти пълно копие на поста на Б. Борисов, който ме светна за мероприятието, но въпреки това ще се включа и ще гледам да съм оригинален... и да не забравя.
Може и вие да се включите, темата е обширна и готина, а да сте част от световно блог събитие е готино.

05 октомври 2010

Иване, защо го направи, ти имаше всичко...

Покрай WordCamp Bulgaria, който се проведе миналата събота, и един пост на Велян, се позамислих с каква цел и идея поддържам блога си. Досега не си бях задавал така директно въпроси от типа на "Какво ме кара да го правя?" и "Какво точно искам да покажа чрез това?".
Сигурно си личи, че повечето статии тук са спонтанни и писани на момента. Нямам график за писание, нито някаква обща идея, че трябва да публикувам всеки ден или всяка седмица. Просто имам какво да кажа и съм си поставил за цел да го казвам по този начин.
Като цяло блогвам просто за идеята да си имам моето място, с моите мисли, идеи и интереси и да мога да ги споделям със света. Дали писанията ми ще стигнат до 15 годишни лекета, които ще накарам да се замислят за момент, дали ще са 40 годишни хора, които ще ми кажат, че им давам надежда за младите или някой произволен индивид, който ще ме напсува заради мнението ми, за мен е успех. Но се оказва, че това не е единствената ми мотивация.
Освен това си имам една мечта. Тя е като стана голям да стана, освен голям, и журналист. А тати казва, че журналист се става с писане. А като пиша трябва някой да го оценява. Каква по-добра оценка от тази на непознати хора? Какъв по-добър изпит от публичното представяне? Това, че някой си прави труда да попълва досадната CAPCHA, за да коментира, за мен значи, че този някой се е трогнал от моите думи и мисли.
Това ми харесва. За мен това значи, че съм избрал правилния път и се справям добре. Нещо, което преди не предполагах. Оценка, която ми липсваше.
Оценка, с която си вдигам и самочувствието. Всеки позитивен коментар си е четка и ме радва. Когато някой ме потърси в Скайп само, за да ми каже, че му е харесал поста ми се радвам. Когато някой сложи линк към моя статия в подписа си се радвам. Когато публикуват мой материал в медиа и той е харесан от 100-ина души се гордея със себе си. И мама се гордее с мен.
Но това всъщност са само последствията от блогърстването ми. Както и Стефан Канев сподели в лекцията си на WordCamp, блогването учи на много. Освен, че започнах да конструирам мислите си много по-добре от преди (виж произволен пост от преди две години), започнах да мисля какво пиша. Все пак това се чете от хора. Не става да пиша глупости или да давам неточна информация. И също като Стефан, а може би и като всеки блогър, когато пиша за нещо, освен че споделям информацията за него, аз ставам по-добър в него. Моят най-добър личен пример е статията ми за ескалаторите, покрай която научих някакви адски странни неща за тях, включително и факта, че има Фондация за безопасност на асансьори и ескалатори.
И последно, но не на последно място, блогът ми дава контакти. Само за 4 месеца истинска активност и сериозно отношение успях да се запозная с изключително значими хора, поне за мен. Създадох няколко контакта в средата, в която искам да се развивам, а също така си направих нещо като портфолио на уменията ми да пиша.
А какво точно ми носят чуждите блогове? Това е толкова... безумен въпрос, че не ми се ще да отговарям. Само ще ви предизвикам да разгледате блоговете, които следя. Ако не научите нищо ново от тях ще ви купя бира.
Силно се съмнявам някой да си я заслужи.