24 декември 2010

Odd Fuckin' Празници

До преди няколко години представата ми за празници се изразяваше в подаръци, ядене със семейството, коледни филми, коледни песни и много усмивки. После започнах да пораствам и семейната част остана за Коледата, докато Нова Година се посрещаше с приятели. После започнах самостоятелен живот и празниците станаха просто още едни дни, в които да се видя с близки и приятели и да си изкараме яко.
Тази година, обаче за първи път в живота ми нямам онзи коледен дух, който имам попринцип. Това да се кефиш на елхички, на играчки, всичко червеничко и беличко и всичките други коледни неща. Тази година посрещам Бъдни Вечер с частта от семейството, която е в България. На Коледа ще работя, като вечерта ще отпразнувам с приятели, а на Нова Година ще гледам да съм с някоя малка групичка, с която да поотпразнуваме. Най-вероятно ще си остана в София a.k.a. Мордор, но дори да изляза от града, ще е както около някой рожден ден - за ден-два.
За първи път в живота ми Коледа е просто повод. Повод да се видя с дядо ми, който не съм виждал от 10-ина месеца. Повод да се видя с другият ми дядо и семейството му, с които също не съм се виждал от адски много време. Повод да се позамисля за някои неща, да си създам малко планове. Повод да видя сестра си, която не издържа на безумието тук и отлетя на другия край на континента.
Може тази година празниците да не са ми по детински красиви и весели, но за сметка на това ще са ми много по-ценни. Дреме ми, че на практика съм без квартира, че нямам елха, подаръци и шняк. Ще видя хората, които бяха до мен през цялата година и които ще бъдат до мен и догодина. Това за мен е доста по-ценно от фалшивия "коледен дух".

20 декември 2010

Добре ми е!

Снимка: [email protected]
В последно време много хора пищят как искат да се махнат от тук. Как в България е отвратително, няма нищо свястно и пребиваването тук, независимо от целите, е абсолютно безсмислено. И са прави в някои отношения.
Безспорен факт е, че българското образование куца. Също така в България корупцията е на пиедестал, а на "нормалните" и честни хора се гледа с насмешка. Факт е, че в България повечето хора блъскаме до предела на силите си, за да можем да оцелеем. Факт е, че това се случва по целия свят. Единствената разлика са мащабите.
Ако в България снега ни изненадва всяка година и особено когато вземе, че завали така както се смята за истински сняг, то в Германия ги изненадва малко по-рядко, но последствията са доста по-жестоки. Ако в България имитираш дейност по 12 часа за 400 лева, то в Щатите работиш истински по 4-6 часа за продуктовия еквивалент на тези 400 лева. И така нататък.
С това не искам да кажа, че тук си ни е прекрасно и няма от какво да се оплачем. Има за какво, само че не ме кефи идеята да се вглъбяваме в оплакването. Българите сме способни да изцедим всичко отрицателно от всяка ситуация и да го раздуем в един огромен балон, който трябва да бъде спукан. Реално погледнато повечето хора около мен, включително и аз, имат работа, покрив над главата си, повечето имат голяма част от материалните придобивки, които правят консуматора щастлив, а почти всички имат възможността да ходят на заведение сравнително често. Въпреки това постоянно се мрънка. И цялото внимание се насочва към мрънкане и оплакване.
Хубавото е, че има и хора, които просто действат. Искаш хубава работа? Нали, искаш я адски много. Е, тогава се хвани в ръце, учи, чети, работи над желанието си и ще го постигнеш. Както Ицо беше споменал, България е едно от малкото места на света, където можеш да се издигнеш на добра позиция за няколко години, стига да си упорит.
Ицо споменава и частта с приятелите и роднините. Това за мен е най-големият стимул да си стоя тук. Не мога да си представя, че ще отида някъде, където няма да си говоря на български, няма да излизам с приятели през ден-два, няма да мога да виждам близките ми (които останаха тук).
След всичките тези глупости си правя следната сметка. В момента уча. Имам 3-4 години, в които да стана наистина добър в това, което искам да правя, а след това искам да доизуча занаята в чужбина. След това с труд и упоритост няма начин да не успея да си осигуря малко по-приятни условия за живот. А в крайна сметка единственото, което иска всеки от живота е да му е приятно. Да му е приятно да се прибере, да се види с приятели, да отиде на работа, да живее.
За момента моят живот е приятен. Да, скъсвам си задните части от дейност - работа, университет, други глупости, купони, но в края на всеки ден си лягам доволен от това което правя. Докато продължавам да си лягам с тази мисъл ще се чувствам добре в България.

18 декември 2010

Студентите и книгите

Част първа - Излияние сорегашево

XXIX Софийски Международен Панаир на Книгата се проведе между 7-ми и 12-и декември и аз, като виден (бъдещ) книгоиздател го посетих, отчасти по задлъжение, но главно като личен интерес. Задължението беше свързано с любимия Увод в Книгоиздаването, като заданието ни, подобно на първия път, беше в групички по трима, да събираме впечатления от панаира и съпътващите го събития. Моята групичка, в която гродо се подвазиват и Марто и Ангел, отбеляза завидна неактивност поради куп причини, ама няма да се оправдаваме.
Общата картинка е ясна на всеки, който е присъствал на подобно събитие. Много щандове на много издателства с адски много книги. Основно впечатление ни направиха щандовете на "Бард", "Колибри", "ИнфоДар", "Ентусиаст" и "Хеликон", като последните бяха разположени на най-голямото място на партера на НДК.
"Бард" също впечатлиха с размер на щанда си, но освен това и с качество. Оказа се, че и за тримата най-интересен беше ъгъла с преиздадените фентъзи и фантастични книги. "Дюн", "Рама", и "Хрониките на Амбър" докараха на младите ни души слюнкоотделяне като на вълк пред агънце. "Амбър" са попроменени сравнено с изданието от преди 15-ина години (пак на "Бард") и вече са в по-дебели томове с по 3 книги в том, вместо по две. Продавачът на щанда беше силно впечатлен от "антиката" (както я нарече), която чета - 1-ви том от старото издание на "Амбър". "Дюн" също са събрани в по-големи томове и вече са си бая дебели книги, а не като симпатичните книжлета от "Библиотека Галактика". Надявам се превода да е същия, защото всички си патим от зеления "Пътеводител...". Освен тези скъпоценности "Бард" имаха и огромен набор от трилъри и подобни, които са ми меко казано безинтересни. За мен жанра се изчерпва с няколко книги и техни копия. Нещо като вампирските щуротии на "Колибри" и "ИнфоДар", които се повтарят с различни имена и корици, поне по личното мнение на целят ни екип. "Бард" с гордост могат да се похвалят, че имаха най-компетентните служители на панаира. Момчето, което ми обърна внимание познаваше изданията, които предлага, както и по-старите издания на издателството и очевидно беше читател, освен продавач, което явно беше рядкост (както споменава Ангел).
Издателство "Колибри", които празнуваха 20-ия си рожден ден по време на панаира, също имаха обичайната си селекция от заглавия, като единствения им пропуск беше липсата на речници, с изключение на джобните, които са... джобни. За мен лично особен обект на интерес са изданията на Харуки Мураками, които аз и Ангел съвсем тържествено обещаваме (пак), че ще прочетем ъм... скоро. Та, въпросните книги изпъкват сред повечето други с дизайна на кориците си. Тъй като все още не съм чел нищо от автора не знам дали имат общо със самите книги, но определено привличат окото, което е плюс.
Може би най-интересния щанд беше този на издателство "Ентусиаст". Издателството е на невероятната възраст от около една година, но въпреки това набира сила и момичетата, които се занимават с него (завършили нашата специалност м-у другото)очевидно знаят какво правят и го правят адски добре. Основен акцент за тях е новата книга на Любен Дилов "faceБуки". В чисто литературен аспект книгата не ми харесва, защото идеята да си направиш книга от Фейсбук статусите ми се струва неприятна. Като издание, обаче, книгата е нещо, което не бях виждал досега в България. Твърди корици, които са направени от някакъв материал, който е като омекотен, формата е почти квадрат, а шрифта и подредбата на статусите вътре дава яснота кое от кога е и е някак приветливо. Друго особено интересно издание е „Аз, бLогинята“ на Милена Фучеджиева. Книгата представлява книжен вариант на блога на авторката. Нещо, което явно е практика на запад, тепърва се вкарва в употреба на българския пазар.

Част втора - Излияние Ангелово (колко библейско звучи, а?)

А за тези, чиято представа за панаир съвпада с шумна и блъскаща се тълпа, бореща се да се докопа до определен продукт, щандовете на "Сиела" и "Хеликон" са живото материализиране на тази фантазия. При тях видяхме големи намаления на определени боксове и всякакъв мърчъндайз(книга-замък), но нямаше нищо друго, което да е особено впечатляващо. Единственото им предимство и на издателството, и на книжарницата, бяха големият обем и многообразието от световно известни автори. Лично бях натоварен от майка си със задачата да избера коледен подарък за някаква нейна приятелка. Поради голямата реклама избрах "Евангелието на Луцифер" на Том Егеланд - "Човекът, по чиито стъпки върви Дан Браун" (булшит - бел. soregashi). Не ми хареса корицата (прекалено претрупана и с лошо качество на образите), но книгата е обещаваща, което ме кара да се върна към поверието "Не съди по книгата единствено по корицата ѝ" и да го приема буквално.
Естествено, панаирът ме "зарадва" и с някои неприятни изненади, от които най-напред идва очевидната некомпетентност на някои продавачи, незапознати със самите заглавия, които предлагат. Видях "Дракула" на Брам Стоукър и се зарадвах, че ми се предоставя възможност най-накрая да прочета тази бленувана книга. И след убедителното "Да, това е първата книга" на иначе любезната лелка/бабка на щанда последва и още по-убедителното резюме върху самата книга, което само ме увери, че е продължение на бестселъра. Отделно, на колега Илия се опитаха да му пробутат първата част на "Вещерът" вместо първата част от седмата книга (която ИнфоДар се изалчниха да издадат на две части, гадовете - бел. soregashi), но това е негова лична болка, която той ще изплаче малко по-късно. Тази небрежност е кофти, тъй като за мен "Вещерът" е единственото изключение в правилото, че игрите по книги са боклуци, а също и обратното, а така служителите заблуждават евентуалните нови читатели.

Част Трета - Излияние заключващо от soregashi

Последното, което видях от панаира преди да си тръгна беше щанда на американското посолство или нещо такова... американско. Та, на този щанд имаше книга тип Стивън Хокинг за идиоти и още една Теорията на относителността, пак като за идиоти (не от серията For Dummies!). Жената на щанда беше очевидно информирана за изданията и какво представляват и честно казано ме зариби да си купя и двете заглавия, които са си интересно четиво попринцип, но и рекламата спомогна да ги искаш още малко.
И като ще е панаир да е панаир, нали? Групово, по студентски, се изнесохме от НДК-то и цялата прекрасност завърши със студена бира и топла пица в близка пицария. За съжаление нямахме възможността да посетим някое от представянията на книги или раздаване на автографи, които съпътстваха панаира. За още по-голямо съжаление моята персона се намира в деликатен момент и единственото, което си купих беше бирата.
Сега следва да чакаме Пролетният Панаир на Книгата, който трябва да бъде през месец май. Дотогава отново ще има включвания от някое представяне на книга или нещо по-интересно, всичко зависи от г-н Атанасов и задачите, които ни е подготвил.

Част Четвърта - О!БОБщението Ангелово

И тъй като е Коледа, искам да си пожелая нещо за следващия панаир. Искам по-компетентни служители, които не са там просто за да изкарат някой лев. Още повече интересни заглавия(винаги са в малко) и... и да подаряват по една книга на Стивън Хокинг на бедните студенти(като нас).


Част Последна - Откровение Мартиново

Тъй като колегите Ангел и Илия конкретизираха върху аспекти от панаира, аз ще дам малко по общ поглед. Като минах портала към света на книгата (разбирайте входа на НДК) очаквах да усетя духа на това събитие, но уви. Веднага след посещението ни на първия щанд усетих нещо, което не исках да усещам точно при книгите...“сянката на комерсиалното“. Да, вярно че комерсиалното е почти навсякъде, но нужно ли е да залива щандовете като ‘‘Потопът“. Беше пълно с хиляди заглавия съдържащи думите "история" и "тайни" да не говорим за „мъжа и жената“ и най–лошото - вампири. Думи, които предполагам не само на мен са ми писнали в заглавията. Освен това беше пълно с книги-игри, пъзели и сувенири, които... за бога какво търсеха на панаира на книгата? Както се разбира получих разочарование в големи количества, но разбира се имаше слаби проблясъци в щанда на „Бард“ (както спомена колегата Илия). Но освен от страна на заглавия външния вид на книгите беше покъртителен (не ме разбирайте погрешно, но имам известна доза перфекционизъм в себе си) поне 70% от книгите бяха с прекалено меки корици, несъобразени за съдържанието им образи, а на някои липсваше и описание.
За първи път посещавам панаира поради простата причина, че не съм от София и може би големите разочарования идват от големите очаквания. Разбира се имаше и хубави мигове, които сполетяха моята негативна персона. Много се зарадвах на преизданията на Толкин,
най-вече на добре направеното преиздание на „Властелинът на Пръстените“. Ако трябва да бъда откровен(а трябва) най-добре направената книга беше на руския щанд. Там почувствах, в един от малкото моменти от моето пребиваване, че и от най-малкото нещо може да се прави изкуство.

ПП:
На Ачо и Марто се пада честта да са първите гости в личната ми онлайн обител. За съжаление (ваше) и двамата са особено неактивни онлайн, затова не мога да дам линкове към техни блогове или други изявления. Но пък агитацията ми върви добре и може скоро да имаме жер... ъ-ъ-ъ нов блогър. Дерзайте.

17 декември 2010

За коледа искам...

Коледа наближава с пълна пара и хората започнаха да мислят за подаръци. Метода си каза какво иска, в неговия си стил, нематериален и идеологичен. Аз ще пропусна тези неща. Всички, които са около мен се грижат нещата, които искам в този смисъл да се случат. Може би искам това да продължи, но пак се отколних.
Та, сега да минем на материалните неща.
Ilia's wishlist 2010
1.  XBox 360 - нещо, което искам да видя под коледната елха от много време. Конкретното в момента е XBox 360 Elite 250GB, като тук се предлага в комплект с продължението на болезнено любимата ми Fable, така че два заека с един камък.
2. iPod Touch - iPod-а е религия в портативната музика. По-добър плейър от настоящия ми iPod Nano не съм имал, а плейъри съм си поползвал. Искам подмяна главно заради wireless-а на Touch, но и всичките други функции са му супер. А и 8-те гиги ми отесняват в момента, в който тръгна за купон или на път.
3. HTC Desire Z - отдавна искам да съм в крак с модата и да си имам тъч скрийн на телефона, но пък няма сила, която да ме раздели с физическата клавиатура. Сред всичките телефони, това и изглежда перфектно за мен. В Google Store (или както се казва) има приложения за основните неща, за които си ползвам и сегашния телефон (който е почти умрял), а и клавиатурата ми се чини удобна.
4. 5.1 колони Creative - също артикул тип - дългогодишна мечта. Няма да споменавам за музиката, защото то е ясно. Но да гледам филм на новият ми як монитор с избушените колони, с които разполагам е болезнено.
5. Кубинки - не, не. Не е защото слушам тресня и ходя с вериги и т.н. Точно напротив. За кубинки се каня от ъм... 3 години някъде и така и не си взимам. Все си харесвам някои яки кецки и си перкам с тях зимата. Та... като гледам докато не ми подари някой няма да имам кубинки.
6. Китара/бас - благодарение на Кифлата в момента разполагам с една Factor New Line, която ще се почувства добре ако кажа, че просто е в лошо състояние. То не е дрънчене, пищене, трещене... абе тука съм китариста. Не е само от китарата, ама се сещате. Та ако върви в комплект с някой як ваучер за тук направо ще стана новия Kirk Hammet.
7. Билети за концерти - То вярно, че няма кой знае какво обявено още, но приемам и с задна дата подаръци :). За момента само System of a Down ще гледам 95% сигурно, друго обявено, което да държа да видя и да мога - няма. Чакам следващото турне на Muse, може да ми го подарите него :).

Горе-долу в това се изразяват подаръците, които искам, нямам и ако никой не ми подари ще си подаря сам, макар и да стане след 2 години, примерно. Нематериалните неща са прекалено много, за друг пост.

14 декември 2010

Концертна трагедия

Сцената, която Muse използваха на стадиони това лято.
Очеизбодно е, че съм фен. Обичам музика, слушам музика, а върха на музикалната емоция са концертите. Тълпата, групата, бирата, танците, погото и... магията. Все неща, които само един концерт може да ме накара да изпитам. Донякъде се чувствам като наркоман по темата.
За мен всичко започна още в най-ранна детска възраст. Тогава мамс ме заведе на първият ми (който помня) концерт. Групата беше Чувал, Чувал, а годината да е била 1997. Бил съм на великата възраст от шест години и бях много впечатлен от пънкарите с гребените, това че си мятаха косите пред сцената и чувалите, с които бяха облечени момчетата от групата. Няколко години по-късно помня как гледахме, пак с мама, концерта на Metallica по телевизията. После пораснах, станах на 15 и обявиха концерт на Iron Maiden. Не прекалено любима група, но пък концерта беше точно на 16-ия ми рожден ден и винаги ще помня този ден. Първият ми концерт на стадион, първият ми рожден ден като истински тинейджър (ядене, пиене и купон до зори) и първото нещо, което си купих с пари, които си изкарах сам. От тогава съм посетил сигурно 30-40 по-големи концерта и доста клубни изяви.
И след цялото това концертене в последните 3 години и половина си давам сметката, че има общо 6 концерта на групи, които наистина обичам. Не като Maiden - група, която харесвам колкото да не са ми досадни. Това са 2-та концерта на Metallica и концертите на Serj Tankian, Stone Sour, Alice in Chains, Faith no More и The Prodigy (6 концерта, защото SS и AiC бяха в един ден). За мен поне тази равносметка е жалка. Не защото се чувствам ощетен, а защото се твърди, че родината ни става концертна дестинация, а в същото време си гледаме едно и също и то е сравнително неактуално, а събитията, които са в крак със световната сцена се броят на пръсти. Това не ме кефи.
Има поне 10-ина групи, които са ми болезнено любими, като девет от тях съществуват от 10-15 години.От тези 10-ина групи съм гледал точно нула. Не, защото съм ултра хипстър, а защото концерт на Godsmack, Disturbed, Slipknot или Tool в България се води за невъзможен. А това са групи, които жънат успехи по целия свят. Според мен имат доста фенове и в България и биха събрали доста публика.
И тук се стига до въпроса, който всъщност ме мъчи адски много напоследък. Защо, мили промоутъри, не поканите някоя по-млада група? Естествено, никоя от изброените групи няма да напълни Националния стадион, но пък няколкото подобни концерта през последните години доказват, че това не е чиста загуба на пари и време. Примерите - Prodigy, Marilyn Manson и Serj Tankian. И трите концерта имаха стабилна публика, а става дума за групи от калибъра на гореспоменатите, дори малко по-неизвестни.
Друго нещо, което ме мъчи е факта, че около нас се случват неща. Muse в Сърбия, Gogol Bordello в Румъния, турнета на Arch Enemy и Dark Tranquility в Турция и пак там фест с Nine Inch Nails, Jane's Addiction, Linkin Park, Kaiser Chiefs - все неща, за които тук си мечтаем. Пак към промоутърите - какво пречи това да се случва и тук? Не ми казвайте, че е само залупената публика, защото не го вярвам (въпреки че публиката наистина е залупена).
Предполагам задавам въпроси, които си имат логичен отговор - тип публична тайна, но любопитството ми няма да си отиде скоро, защото съм фен. Достатъчно фен, че да си вдигна БеГе задника и да отида в чужбина на концерт, но и достатъчно фен, че да ми е по-готино когато групата е на родна сцена. Не че сме най-невероятната публика в света, просто когато James Hetfield ти каже Merci, Sofia или Брус Дикинсън ти изкрещи Scream for me, Sofia чувството е много по-силно, отколкото когато си на гости. Убеден съм в това.

10 декември 2010

След 8-ми декември

OK. Наистина цялата работа със студентския празник си е глупост. Не наличието на празник, нито пък отбелязването му, напротив, това е ОК. Както се пее – по-добре безделници, отколкото без празници. В крайна сметка на 8-ми се събрах с хората от курса, които не бяхме в Банско на чалготека и купони.
Бяхме в клуб Inside, който се оказа сравнително приятно място, със сравнително скъпа бира (3.50 за малък Туборг) и що-годе добра музика. DJ-ят заложи на хитове от последните 15-ина години. Предимно музика, която не бих си пуснал сам, но пък ми докарва спомени, които са ми мили. Цялата вечер мина направо невероятно спокойно, като към 4 часа със състудентите, които бяха останали се насочихме за бира и супа в Дивака, а към 6 всички бяхме у дома.
По време на последното се случи и това, заради което продължавам да не харесвам този празник в този му вид. По улиците, дори в 5:30 сутринта, беше пълно с пияни младежи, които се разхождаха, кой с чаша, кой с бутилка алкохол и полу-членоразделно обясняваха на всички (викаха хората), че на 9-и декември не се ходи на лекции, че не изглеждаме достатъчно пияни и че смисъла на този празник е да се напиеш. По-късно някой се учуди, че С. е дал 20 лева за 3 водки, докато, видиш ли, той изхарчил 130 лева за 2 часа.
Тъпото на този празник е, че гореспоменатите субекти се гордеят с действията си. За тях те са абсолютно задължителни. Сигурно ще стана досаден, но пак ще го кажа. И аз пия. И аз се напивам. И аз дрънкам и крещя вселенски простотии на пияна глава (всъщност това и на трезва го правя, ама как да е). Но някак го правя малко по-отговорно и без да ми е цел. Когато се събера с приятели да пием, пия докато ми се пие. Това може да са 2 бири, може и да е бутилка водка. И двете са ми се случвали.
Всъщност нещото, което изкарва негативизма ми към този празник е, факта, че, доколкото ми е известно, няма нито една инициатива за нещо свързано с нормалния студентски живот. Дали ще е нещо от рода на някоя по-готина лекция водена от някой голям в бранша или пък нещо организирано за хората извън университета, с което да привлечем вниманието им или нещо друго. Няма нищо подобно. Всички,и студенти, и преподаватели, са настроени за пиене. Един преподавател ни освободи от лекцията си на 10-и, с думите „Едва ли ще можете да дойдете, все пак празник има”. И не беше единствения.
И сред цялото моралничене от моя страна признавам, че си изкарах готино на 8-ми. Пийнах, хапнах, потанцувах (добре де... „поклатих се” е по-близо до истината) и опознах още една страна на присъстващите колеги. Все позитивни неща, а повода беше този велик студентски празник. Въпреки това ще продължавам да твърдя, че има как този празник наистина да се превърне в ден на студента. Ден, в който да показваме, че има млади и мислещи хора в България, а не само ходещи бъчви, копнеещи да пропуснат лекция.
ПП:
По първоначална информация колегите пребиваващи в Банско за празника са се изпонатръшкали още на 7-ми и на 8-ми са били с тежък махмурлук, който им е провалил празника. Да, злобея.
ПП2:
Обещавам скоро да не пиша постове, които да ми дават вид на 68 годишен.

08 декември 2010

Студентите и празникът

Снимка: Парон Паронов
Откак се помня 8-и декември е малко по-особен ден. Както е известно съм меломан, а сред най-близките до сърцето ми групи са и Doors и Pantera. Днес Джим Морисън щеше да стане на 67 години. Днес се навършват 6 години от безумното убийство на Даймбег Дарел. Кой от двамата ми е по-близо до сърцето не знам, но не ми е това мисълта. От тази година, и още 3 пъти (надявам се) на 8-и декември ще се очаква да празнувам. Студентски празник му викат.
Произхода на този празник е свързан с 15-годишния юбилей на Софийския Университет, като решението това да е празник на всички студенти се взима на 30 ноември 1902г. По стар стил 8-ми декември е денят на Св. Седмочисленици, а сред тях е и Климент Охридски. В момента този празник е на 25-и ноември, когато студентите в СУ празнуваме патронен празник. По време на комунизма празника е отменен и отново върнат, но в настоящия си вид е от 1994г.
И като всеки празник свързан с българското образование, 8-ми декември се отбелязва по добре познатата схема - дискотека, пиене, пиене, пиене и селяния. Може резултатите да са далеч от баловете, които всяка година побъркват хората (особено мен), но са доста близо до тях. И ако не вилнеят в хотелите, то повечето студенти вилнеят из чалготеките, макар и това да си е ежедневие.
И тук, сигурно за 16-и път, си задавам един съвсем прост въпрос - защо? Кому е нужно да се напие като животно по повод това, че е студент? Да, някакво постижение е, но аз лично го отбелязах още лятото, когато ми беше доста по-развълнувано, че ще съм студент. Но дори да бях решил да празнувам днес щях да изпия две-три бирички, да вдигна няколко наздравици по този повод и да се приключи. В това време целият студентски народ се е юрнал към Банско, Пампорово и т.н. (Пампоровец?), с една единствена цел - алкохолен делириум.
За пореден път казвам - няма лошо да се пие. Няма нищо лошо и да строшиш нещо като се напиеш. Всеки го е правил, а ако не е - ще го направи. Но, според мен, има лошо да се юрнеш в планината, като единствено напиването ти е в главата. Има лошо и да вилнееш като лошата ламя от приказките като се напиеш, без оглед на мястото на което си.
В крайна сметка сме студенти. Академичната общонст на родината. Мислещите младежи. Основата на гражданското общество и т.н. В същото време пък само гледаме как да скипнем лекции, да се чупим от упражнения или да се мотикизираме в някой хотел, така предколедно, а пък и повод си имаме.
За мен това е ненормално, затова днес ще пия една биричка по повода, а нека академичната общонст празнува както намери за добре. Надявам се утре да няма натровени или пребити. Ама май само с надеждите ще си остана.
PS:
Благодаря на @Shoshko, че ми го формулира - RT: по света ако пиеш 5 години ставаш алкохолик - у нас ставаш магистър. Честит 8 декември на всички студенти!

06 декември 2010

Наводнено ми е

Вече по-официално няма как да е декември, особено като вече е Рибовден, в който народа се отцепва от алкохол и риба по повод 1/3 от населението (Ники, честито).Това са си някакви такива ежегодни събития, които са неизбежни, почти като изненадващия сняг, през същия този декември.
Само че този декември, съвсем изненадващо, успя да ни изненада и то с дъжд. Ама много дъжд. За разлика от преди, обаче, господа политиците и г-жа Фъндъкова забравиха, че са изненадани, това от изненада сигурно. За сметка на това хората си карат кану по околовръстното, докато тонове вода се разкарват насам-натам, само не и в канализацията, която по принцип трябва да поема въпросните тоновете, които се изсипаха тия дни.
Че бяха доста дъждовете - бяха. Дори в работата ми (която се нахожда в подлез) редовният теч, който се активизира при дъжд, е бил красив водопад, който е взел своя дан - два компютъра. Но дори и най-апокалиптичните моменти в последните дни не бяха нещо невиждано, което да не може да се оправи с малко канализация, още малко възпитание и за капак вършене на работа.
Например в кварталите пълни с новобогаташки къщи няма канализация. Има някакви... дупки, които се опитват да имитират канализация, но дори те не си вярват. Но пък по новата отсечка на околовръстното се очаква да има някакъв вид отводняване, което да спомага за липсата на необходимост от канута, за да се мине по пътя. Е, явно няма, защото това с кануто от по-горе не е шега. В това време прекрасният нов път към Гърция се поддава на безмилостно жестоката Амазон... ъ-ъ-ъ не тази река, на Струма. WTF ефекта е доста стабилен, защото моето впечатление от Струма е, ами сравнително кротка река, която би могла да отнесе храст, но не и шосе. Явно и тук жестоко съм се объркал.
Но пък дори да имаше канализация, какво от това? Все ще се намери някой съвестен шофьор, който с неподправен жест да изсипе съдържанието на пепелника си през прозореца или още по-гъзарското, да не ползва пепелник, а направо през прозореца. Заедно с чашките от кафетата, опаковките от кроасани, вафли, бисквити, сандвичи, кондоми и т.н. И след красивия полет на въпросните има два варианта. Първия е да се залепят на нечий прозорец, да отлетят от там и да си се реят по пътя, докато стигнат до шахтите или да минат напряко към шахтите без спирка при прозореца ви. А тъй като високо интелигентните индивиди, които имат подобни шофьорски навици са далеч от малко, отпушените шахти са далеч от много. От където стигаме до прекрасния дъжд и липсата на място от където той да си се изтече към където е тръгнал, което пък води до рафтинг по пътищата, дали с коли или кану е все тая.
И тук е мястото където може да се включи г-н Полицай, който да въдворява ред. Или пък г-н Чистач, който да въдворява чистота. Вместо господа полицаите да се почесват по междукрачията и да се чудят как да приберат 20-ина лева за бензин/кафе/кеф, може да глобяват шофьорите, които смятат прозорците си за кошчета. Контролът би могъл да става с камери, но дори да пратят всичкото катаджии да дебнат по пътищата няма да е особена загуба. А може и да се пускат разни почистващи индивиди, които освен да мокрят улиците да чистят. Доколкото знам в по-голямата част от света улиците се чистят всяка нощ. В София съм виждал да чистят улица не повече от 4-5 пъти, като 3-4 от тях са това лято и то само в центъра на града и точно определени улици. Да не говорим, че чистенето наистина се състои в минаването на една водоноска, която пръска с вода бордюрите. Вместо това може почистващите фирми да се задължат да чистят освен кофите и около тях и самите улици, както е навсякъде.
Някакви си прости нещица, които са световна практика, пък могат да ни спестят някакви апокалиптични последици от нещо не чак толкова апокалиптично като мащаби. Нито съм някой гений, нито са ме избрали да управлявам, пък ми минават такива неща през акъла. А, дано минат и през акъла на някой управляващ елемент.
А в това време аз бях тук.

03 декември 2010

Малки тайни

Казуса WikiLeaks е вдъхновяващо всеобхватен, а в същото време и убийствено интересен за размисъл. За щастие темата не се изчерпва с простото пускане на документи и тяхното обсъждане от журналята и армията блогъри, анализатори и всякаквите други драскачи и приказвачи.
За мен това, което се случва с WikiLeaks и това, за което се бори създателя на сайта е много повече от изкарване на кирливите ризи на малки и големи. Този сайт е, може би, първата стъпка към едно ново възприемане на Интернет, хората които го ползват и въобще цялостната държавна политика.
Като малък много се чудех защо наричат депутатите "народни представители". Обяснявах си това словосъчетание с някаква странна логика, която не помня, но бях стигнал до заключението, че задачата им е да се представят пред народа, като ходят в онова голямото и всеки петък се представят и говорят скучни неща, които не разбирам, в предаването "Парламентарен Контрол" по Канал 1. Е, пораснах малко и установих, че това не е точно така, но някои от въпросите ми си останаха.
Например, защо тези народни представители трябва да крият разни неща от нас? Защо тези народни представители трябва да се ползват с толкова привилегии и само те имат достъп до определени места? Защо аз, редовия ученик/студент/гражданин, не мога да отида при министъра, който ме представлява, и да му търся сметка за неуредиците в образованието, за нещата, които не ми харесват и за кофти госпожата по математика (после установих, че математиката е виновна, а не госпожата, но как да е)?
Още няколко години по-късно си отговорих на по-голямата част от въпросите, но на въпроса "защо трябва да има секретни данни" намерих само един отговор. Защото народните представители са поредните хора, които си гледат собствения задник и е по-удобно народа да не знае някои неща, защото иначе ще си загубят удобния стол и ще трябва задникът им да остане гол.
Сега се появява WikiLeaks, който се опитва да промени статуквото и да изкара кирливите ризи на големите играчи. Поне за мен тези ризи не са обект на огромен интерес. По-скоро са ми интересни реакциите на политиците и хората от властта. А те са потресаващи. Съветник на канадския премиер иска основателят на сайта да бъде убит. Шведските власти твърдят, че Асандж е изнасилил момиче, заради което той е издирван от Интерпол. Китай блокира достъпа до сайта. Държавния Департамент в САЩ отряза интернет връзката си, заради WikiLeaks. Българското външно министерство обяви разкритията за вредни. А в момента WikiLeaks не се отваря.
Въпреки това медиите и обществото подкрепят сайта, идеята му и създателя му.
Резултатът от цялото изтичане на документи е, че много от скритите козове в дипломацията на САЩ сега са разкрити. Реалните отношения между страните също. Нещо, в което няма нищо фатално, защото разкритията са двустранни и в интерес на обществото.
А народните представители не трябва да представят себе си, а народа си. Като представител на българския народ и обещство, аз бих искал WikiLeaks да продължи дейността си. Не, защото трябва да им е гадно на американците/руснаците/узбекистанците, а защото това е пътят към наистина прозрачно управление и политика. В световен мащаб. Защото всички пледират към мир и отвореност, към търпимост и взаимопомощ, но всички са с ножове в другата ръка и само дебнат да ги забият в някое слабо място. Както страните и управниците им, така и хората в отношенията си.
Повече по темата "За и Против" може да прочетете в Капитал. Моето мнение се покрива с частта "За".

PS:
Като цяло тук говоря за последните разкрити документи, а не за видеата и документите около Ирак и Афганистан.
Всъщност сайта е на Швейцарски сървъри на адрес http://wikileaks.ch/

02 декември 2010

Презерватирай се и празнувай.

Сега очаквате един сериозен пост, с който да оплюя най-безумната и зле изкопирана реклама на кампания, която някога сте виждали, нали? Честно казано и аз очаквах да ме джасне едно кило вдъхновение и да изсипя кофа смет по повод недоразумението, ама няма пък. Това не значи, че рекламата на Domestos не ме кефи повече.
Вместо това искам тъй накратко да напомня, че днес е втори декември. Демек е 4 дни преди Никулден, 3 седмици преди Коледа и 4 седмици преди Нова Година. Вярно, че пак идва периода от годината, в който всички скокват да помагат на сираци, болни, ощетени и т.н., но пък е и периода, в който може да си пуснете някоя друга коледна песен, да се отпуснете и просто да ви е весело, независимо дали ще е със семейството, приятелите или комшията/комшийката.
На бас се ловя, че съм крайно изтъркан и сигурно досаден, но пък 'що да не ни е коледно? Да не би доброто настроение, усмивките, събирането със семейството и милите дела и думи да са престъпление? Да не би coolness level-а да пада на всеки, който си позволи да се усмихва и да е позитивен заедно с масата хора?
Естествено, не говоря да постите, въпреки че няма лошо, нито пък имам предвид да се кланяте на Християнските обичаи, защото празника отдавна е далеч от това. Рекламата друса джобовете, за да се напълни пространството под елхата, но пък пълно поделхие води до усмивки за близките ви хора. Я с подаръче, я като се събереш със семейството си за 2-и път тази година, я като се напиеш като животно и се въргаляш в снега. То това последното и без Коледа се случва, но на Коледа е позволено :D.
Идеята ми е за един месец в годината да можем да заебем всички тъпи реклами, грозни спорове, facts, пиарски драми, любовни вдлъбвания, приятелски нагрубявания и групови преебавания. Поне за един месец да се отнасяме като нормални хора с околните и да си имаме едно наум, че е празник и ще е тъпо да го скапваме с поведението си. В следващия месец ще е готино да наблягаме на #positivefacts, вместо на осмиването на разни хора. Нека вдъхнем малко позитивизъм на онлайн пространството и блогосферта, какво ще кажете?
_________________
Този пост донякъде е вдъхновен от поста на MUIIIO, а додругаде от цялата гнилоч, която се изсипва напоследък.

Фейсбукът

Освен да си вдигам егото с Google Analytics следя какво се случва с посещаемостта на блога и още от преди доста време ми прави впечатление, че основните визити идват от социалките и от директни влизания.
Тези, които идват директно най-вероятно са си сложили bookmark към тук, но ако не са - Ctrl + D е вашата комбинация. Останалите пък ме следват в Twitter или са ми приятели във Фейса, така че ако видят туита/статуса идват, ако не - не идват. Затова отдавна се чудя дали да не си направя страница във Фейсбук, която да улеснява "феновете" в следването на милата ми персона. Основните ми притеснения са, че ми се струва малко прекалено самовлюбено, но след като няколко човека ме попитаха защо не съм го направил се замислих. После пък няколко други ми казаха, че би им било удобно подобно нещо, така че в крайна сметка се реших и ето на имам си лична фейсбук страница, която може да лайквате до припадък. Ъм... в моя защита ще кажа, че аз не съм я лайкнал, защото идеята ми е странна.
Обещавам да не слагам грозните widget-и със снимките, защото са... грозни и тежки и да оставя само бутончето вдясно.
Приемам (направо настоявам за) съвет къде точно да го сложа това бутонче и как да го накарам да се знае за какво става дума.

Edit:
Добавих и платформата за коментари disqus, която е доста по-удобна, както за мен, така и за читателите. Благодарение на Method-X.